Обречен на мълчание

— Няма да ти отнема много време, Фил.

Слоун хвърли един въпросителен поглед към секретарката си, после го последва, като го насочи към библиотеката.

— В кабинета си имам клиент.

Тайсън седна на дълга маса и заоглежда етажерките, изпълнени с книги. Corpus Juris Secundum. Законът на земята — кодифициран и индексиран, записал в изнурителни детайли и тъпа проза правата и задълженията в едно невероятно беззаконно общество.

Тайсън разтвори книгата върху махагоновата маса и я бутна към Слоун, Слоун хвърли бърз поглед на корицата и започна да чете.

Тайсън си запали цигара и се вторачи в отсрещната стена.

След известно време Слоун вдигна очи от книгата. На лицето му не се четеше нищо.

На Тайсън му стана ясно, че не възнамерява да говори, така че започна пръв:

— Джон Маккормик ми я показа тази сутрин във влака.

Слоун кимна с професионален жест, който не издаваше нищо.

Тайсън не обичаше особено много този човек. Но бащата на Слоун е бил години наред адвокат на семейство Тайсън и съвсем естествено бе Филип Слоун да продължи да се занимава с делата на Тайсънови. А Слоун бе добър професионалист, нищо, че не му допадаше като човек. Тайсън се изправи.

— Исках само да те подготвя за това, преди да си го чул на игрището за голф или пък където и другаде да изчезнеш през тези слънчеви дни. Ако книгата предизвика някаква реакция спрямо мен, ще те информирам.

Слоун се поколеба за момент, после махна с ръка:

— Седни, Бен. Мога да ти отделя още някоя и друга минута.

Разбира се, че можеш, проклетнико, помисли си Тайсън. Този случай е един от онези, за които цял живот си мечтал. Но остана прав.

Слоун заговори, а гласът му звучеше загрижено.

— Да, това наистина е обезпокоително. — Помисли за момент. — Предполагам, че ти е дошло наум да заведеш дело.

Но Тайсън почти не го слушаше. Прекъсна го рязко:

— Може ли да ме подведат под отговорност заради това?

Слоун се вторачи в него без да продума нищо, след това отговори:

— Зависи.

— От какво?

— Очевидно от това доколко написаното е вярно. — Спря за момент, после продължи: — Би ли седнал, Бен? Дай да видя отново книгата.

Тайсън седна и отново извади книгата от дипломатическото си куфарче.

Слоун я заразглежда. Прочете написаното върху меката обвивка, разгледа индекса, после прелисти набързо страниците. Вдигна очи към Тайсън.

— Издателят е известен. Като че ли авторът има доказателства. Книгата е анотирана и има списък с библиография. Прилича ми на добре свършена работа.

Тайсън сви рамене. Слоун продължи:

— Нали знаеш, Бен, каквото и да си говорим тук, всичко си остава между нас. — Пое си дълбоко дъх: — Е?

Тайсън се поколеба:

— Виж, това, което искам да ми кажеш, е дали аз… или момчетата, които командвах… можем да бъдем съдени.

Гласът на Слоун прозвуча някак остро:

— За какво? все още не си отговорил на въпроса ми.

— За убийство!

Слоун се облегна назад и се замисли за момент, после отговори:

— Според закона няма давност за убийствата. Лицето на Тайсън остана спокойно. Слоун го погледна:

— Въпреки че в този случай ще трябва да се произнесе Министерството на отбраната.

— Какво значи това?

— Ще трябва да те призоват отново в армията. Тайсън кимна.

— Могат ли да го направят?

— Точно това е въпросът. Ако не могат, тогава никакъв граждански съд не може да те съди. Както виждаш, трябва да бъдеш изправен пред американския военен съд, иначе не може да има процес. Вече има такива прецеденти.

— Сигурен съм, че има — Тайсън се замисли за момент. — Добре, кой е най-лошият сценарий? Призовават ме в армията. После какво?

— Ключът тук е в свидетелите. Има ли някой от бившия ти взвод, който би свидетелствал срещу теб?

— Очевидно има. Слоун поклати глава.

— Да разговаряш с един писател не е същото, като да даваш показания пред военен съд.

Тайсън мълчеше.

Слоун въртеше молива в пръстите си.

— Виж, този случай си е едно мнимо обвинение в престъпление, извадено на бял свят от някакъв писател след седемнайсет-осемнайсет години… Боже мой, толкова отдавна ли беше? Както и да е, много години след като, както се твърди, това е станало. Писателят цитира три източника за своята информация: двама анонимни войници, за които твърди, че са били от твоя взвод и чиято анонимност защитава, и една монахиня от смесен евроазиатски произход, идентифицирана само като сестра Тереза, за която казва, че е единственият оцелял свидетел след похищението. Познаваш ли тази сестра Тереза?

Преди да отговори, Тайсън се поколеба:

— Познавах я…

Слоун не обърна внимание на това и продължи:

— Както и да е, имаме работа с едно престъпление, извършено в чужда страна, с която в момента нямаме дипломатически връзки…

— Знам всичко това.

— …по време на военна операция, по време на война, а ти не си споменат сред хората, които са били пряко обвързани с това… изтребление.

Тайсън гледаше книгата, която лежеше между тях.

— Добре, а сега каква е лошата новина? Слоун се наведе напред:

— Сам знаеш. Като командир…

— Отговорен за действията на моите подчинени, нося пълна отговорност и т.н. и т.н. Да, знам.

— Застрелял ли си някого?

— Не.

— Присъствал ли си по време на посочените убийства?