Обречен на мълчание

Тайсън започна да обяснява, но внезапно отсече:

— Пикард казва, че съм бил.

— Пикард не е бил там, питам теб.

— Не, дори не съм бил там. Делото е приключено.

— Страхувам се, че не е, лейтенанте — Слоун почука с молива си по масата. — О’кей, още веднъж ще изиграя ролята на застъпник на дявола. Или пък на военен обвинител, ако предпочиташ. Имайки предвид това, което е написано тук, аз като обвинител искам да знам дали ти всъщност си издал заповед да бъдат извършени въпросните убийства или пък си предприел нещо, за да ги предотвратиш. Искам да знам дали си знаел за тях и не си докладвал, или дори дали е трябвало да знаеш за тях или пък да ги очакваш. Защото, ако само едно от тези неща е вярно, тогава военна прокуратура ще те обвини във въпросните убийства така, сякаш ти си ги извършил със собствените си ръце.

След кратко мълчание Тайсън въздъхна и се обади:

— По-високият чин си има своите привилегии.

Слоун се изправи и отиде в другия край на библиотеката. Измъкна един дебел том някъде от по-горните рафтове и го изтри от прахта, после го остави на масата.

— Какъвто и процес да заведе военната прокуратура срещу теб, най-вероятно отчасти той ще се основава на прецедентите и принципите, установени при Нюрнбергския процес срещу военните престъпления на нацистите и при процеса в Токио срещу военните престъпления на японците.

— Имам си добра дружинка.

Докато говореше, Слоун прелистваше книгата.

— Естествено, целта на тези процеси бе да се стегне примката около врата на нашите врагове. Но някои от тези прецеденти са се върнали отново в Америка, за да преследват чистата съвест на ония от Министерството на сухопътните войски. — Спря да прелиства страниците. — А това е прочутият процес срещу генерал Ямашита, главнокомандващ японските сили на Филипините. Американците обвиниха Ямашита, че „в противоречие на закона се е отнесъл безсъвестно и не се е справил със задълженията си на командир“, като разрешил на хората под негово подчинение „да извършат брутални зверства и други тежки престъпления“. — Слоун погледна бегло към Тайсън. — Никъде не се твърдеше, че Ямашита лично е извършил някое от посочените зверства, нито, че е заповядал тяхното изпълнение, нито пък дори, че е знаел за тях. В обвинителния акт просто се казваше, че по време на командването си не е успял да предвиди какво могат да извършат неговите подчинени, че е трябвало да знае какво могат да избършат и не е успял да осъществи ефективен контрол над своята войскова част според съответните обстоятелства — Слоун затвори книгата. — Генерал Ямашита бе обявен за виновен и бе обесен.

— Благодаря ти за успокояващия разговор, Фил. Слоун погледна часовника си.

— Трябва да се връщам при клиента си — изправи се той. — Виж, въпросът дали е „трябвало да знае“ и други такива е малко неясен. Военният съд няма да те обвини в нищо след всичките тия години, ако не си присъствал лично на инцидента. А ти присъствал ли си?

— Твърде е възможно — Тайсън стана.

— А взе ли участие по някакъв начин? Все още не съм много наясно каква точно е била твоята роля в този случай.

Тайсън взе дипломатическото си куфарче.

— Е, всичко бе много отдавна, Фил. И аз самият трябва да помисля каква точно беше моята роля.

Слоун сякаш не бе доволен от уклончивия отговор. Направи няколко крачки към вратата и се обърна:

— Най-добрата защита е агресивното нападение. Това важи за футбола, борбата и закона. Трябва добре да си помислиш и да заведеш дело срещу Пикард. Ако не го направиш, това ще направи впечатление на правителството и военните, и може да окаже влияние на решението им какво точно да предприемат. — След като не получи отговор, добави: — Освен това помисли как ще реагират твоето семейство, приятелите ти, колегите ти, ако не заведеш дело за клевета.

Тайсън вече го бе направил. Той знаеше, че Слоун иска да го примами, задавайки му по заобиколен начин въпроса: По обвинението в убийство, Тайсън, признаваш ли се за виновен или не?

— Разбира се, че ще помисля — Въздъхна той. Слоун кимна леко с глава.

— Добре, Бен, дръж ме в течение, ако се появи нещо друго. И ми остави книгата, ще я прочета внимателно. Купи си друга и направи същото.

Излезе, а Тайсън го последва. Разделиха се в коридора.

— Не давай никакви изявления, нито публично, нито пред частни лица — допълни Слоун.

Тайсън го погледна през рамо.

— Изобщо нямам такива намерения.

— Поздрави Марси.

Тайсън напусна кантората и тръгна по булеварда, засенчен от дърветата. Опасността сега бе по-ясна и осезаема, мислеше той, което до известна степен го караше да се чувства по-добре. Но на звяра му бе пораснала още една глава, а зъбите му се оказаха много по-големи, отколкото му се сториха отдалече.