Обречен на мълчание

Тайсън видя себе си, щръкнал от люка на вражеската машина — Вождът на войната на върха на кулата на порутения вражески замък, а около него — победоносните му подчинени. Разгледа лицата по-подробно и успя да разпознае онези, които бяха обречени да умрат, и онези, които щяха да бъдат ранени. Взря се още по-внимателно, сякаш разучаваше план-програмата на някоя гимназия пред предстоящ педагогически съвет.

После затвори книгата и я пъхна в дипломатическото си куфарче. Взе питието си и забеляза, че ръката му леко трепери. Остави чашата на масата и си пое дълбоко дъх.

Тръгна към изхода, излезе навън под яркото слънце и пое надолу по тротоара. Когато стигна Пето авеню, мислите му вече се бяха върнали в настоящето. Започна да обмисля последствията от това публично разкритие. Замисли се и за своето бъдещо поведение, за семейството си, за приятелите и за кариерата си.

Засега опасността изглеждаше далечна и нереална, но това бе най-коварният вид опасност: тази, която човек не може или пък не би посрещнал с главата напред. Тя отначало ти се струва аморфна и безтелесна, но постепенно придобива форма, докато се опитваш да отричаш нейното съществуване, а после се материализира.

Това състояние на нещата му напомняше много онова време, когато внезапно през нощта джунглата утихваше. Там нямаше никого. Сетне бамбукът изпукваше от вятъра, но всъщност не духаше никакъв вятър. По краищата на гората се движеха сенките на луната, но не грееше никаква луна и нямаше никакви облаци, които да хвърлят сенки.

След това изведнъж, когато вече сърцето ти ще се пукне от очакване, се появяват тихите и безформени сенки — облечени в черно в черната нощ, вече без изобщо да се преструват, че не съществуват, устремени към твоето малко убежище, където досега си си въобразявал, че си в безопасност.

Тайсън спря и изтри потта от челото си. Огледа се, сякаш да се увери, че наистина се разхожда по тротоарите на Ню Йорк. После мислите му отново се върнаха към онова дъждовно утро в Уей. Струваше му се, че всичко се бе случило на една друга планета, в един друг живот, на някой друг човек. Онзи Бен Тайсън бе на двайсет и пет години, мислеше си той, не бе женен, никога не бе държал бебе в ръцете си, нито пък бе виждал труп някъде другаде освен в погребалното бюро. Онзи Бен Тайсън имаше само някаква смътна идея за това какво са любовта, омразата, трагедията, състраданието и дори моралът. Нищо в спокойния му живот в Америка не го бе подготвило за Уей — 15 февруари 1968 — ма.

Въпросът, който стоеше пред него, все пак, бе следният: Готов ли е той сега да посрещне последствията от този ден?

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Бен Тайсън взе влака в 1,40 от гара Пен и седна във вагона за пушачи. Влакът прелетя през тъмните тунели на Манхатън под Източната река, после препусна волно под слънцето на Куинс. На гара Джамейка го очакваха обичайните реклами и съобщения, и търсенето на коловоза, от който тръгва следващият му влак.

Двайсет и две минути след Джамейка влакът спря на гара Гардън Сити и Тайсън слезе на огрения от слънцето перон пред причудливата сграда на гарата.

Усещаше уханието на дивите цветя, избуели покрай релсите. Инстинктивно се запъти право към къщи, после смени посоката и се изкачи на перона, водещ към центъра на предградието. Слезе по няколкото стъпала и пресече Хилтън Авеню.

Тайсън установи, че от няколко години насам не се бе прибирал у дома следобед в делничен ден. По улиците имаше деца, които се прибираха от училище пеш или с колела, разхождаха се майки с колички, движеха се линейки и пощенски коли, изобщо кипеше активен живот, типичен за хората в тези малки градчета, които трябваше да пътуват някъде другаде на работа. Почувства почти чужди улиците, на които бе прекарал детството си.

Тайсън се спря пред една живописна тухлена сграда със сводести прозорци. Тази стогодишна конструкция бе служила за конюшня на някогашното село, след това за училище, а по-късно за магазин. Сега бе приютила множество адвокатски кантори, където в Дикенсов стил безброй писарушки прекарваха ежедневието си, превили гръб над жалби и завещания. Той влезе в една кантора на първия етаж и застана сред празната приемна.

Премести дипломатическото си куфарче в лявата ръка и усети присъствието на книгата вътре; като тумор, помисли си, зародил се наскоро, току-що открит и очакващ своята диагноза.

На вратата в дъното се появи жена.

— С какво мога да ви помогна?

— Казвам се Бен Тайсън. Имам среща с господин Слоун.

Тя се усмихна, по името му спомняйки си кой е. Връзката на Тайсън със секретарката на Филип Слоун бе предимно телефонна.

— Аз съм Ан. Моля, заповядайте, седнете.

Тя изчезна, а след минута се върна с Филип Слоун, мъж на около петдесет. Слоун бе в невзрачен кариран костюм, с обувките и вратовръзката на клуба си, чиито цветове никога не си подхождаха с останалите му дрехи. Той поздрави Тайсън небрежно, после попита, докато глуповато прелисти бележника на секретарката си с уговорените срещи.

— Бен, бяхме ли се уговорили да се видим? Тайсън се запъти към входа за вътрешните кабинети.