Обречен на мълчание

Бен Тайсън отново пресече Хилтън Авеню и влезе в градската библиотека. Качи се право горе, в отдела за правна литература. След като се порови из рафтовете, седна на една от масите с четири дебели книги пред себе си. Извади бележник и озаглави първата страница: Доклад на върховната военна комисия относно масовите убийства в Май Лай. На втората написа: Военно право на Бърн. На четвърта и пета: Наказателен кодекс на военното правосъдие и Ръководство по въпросите на военния съд.

Отвори доклада на върховната военна комисия и започна да чете, като от време на време си записваше нещо. След половин час сложи книгата настрани и отвори Наказателния кодекс на Военното правосъдие. Познаваше този кодекс и бе почти сигурен, че не се е променил през последните осемнайсет години, откакто го бе отварял за последен път. Военните закони се променят със скоростта, с която еволюира всеки нов вид от живата природа.

Като офицер бе участвал във военни процеси и към военния съд бе изпълнявал ролята и на защитник, и на обвинител. Установените военни закони му се струваха справедливи, логични и дори толерантни. До известна степен те се основаваха на здрав разум, който, инстинктът му подсказваше, не бе присъщ на гражданското право. И въпреки това в някои от военните процеси, на които бе присъствал, особено в тези отвъд океана, имаше нещо сюрреалистично: сурови, зловещи процеси, малко в стил Кафка, чиято единствена задача е колкото се може по-бързо и по-безшумно да превърнат обвиняемия във виновен.

Тайсън прехвърли набързо основните части от Наказателния кодекс, записа си нещо, после прегледа Ръководството по въпросите на военния съд. Книгата всъщност представляваше папка, в която бяха защипани отделни листове. Прелисти ги набързо, по-скоро от любопитство и някакво странно носталгично чувство, отколкото заради самото правосъдие. Ръководството бе почти като буквар, нещо като описание и сценарий за военен процес — от всичко по малко. Думите на всички участници бяха подробно изписани в черно и бяло. Като офицер той бе прибягвал до това ръководство само в случаите, при които всички улики и доказателства водят до военен съд.

Тайсън затвори папката, потри очи и се изправи. Светлината от гледащия на запад прозорец гаснеше и наоколо бе настъпила тишина, неестествена дори за библиотека. Тайсън погледна часовника си. Наближаваше шест часа. Събра записките, пъхна ги в куфарчето си и си тръгна. Излезе от сградата и отиде във военния мемориален парк — малко зелено пространство между библиотеката и жп гарата. Пристигна някакъв влак и наоколо имаше коли и таксита с посрещачи. Отвъд улицата големият хотел изглеждаше спокоен сред засенчения от дървета парк.

В главата му все още се въртяха редове, които прочете в книгата на Бърн и Доклада на върховната военна комисия. За момент си бе помислил, че навярно в случая законът не го лови; че времето, разстоянието и пътищата на собствения му живот го бяха разделили завинаги от онази воняща, малка, измазана в бяло болница. Но вече не бе толкова сигурен.

Тайсън внезапно спря, обърна се и закрачи отново. Виждаше се, че е в своята изгладена офицерска униформа и отново седи в съдебната зала, но не от страната на правораздаващите, а от страната на обвиняемите. Задържа тази картина в мислите си, опитвайки се да си я представи, но после я прогони от страх да не се превърне в реалност.

Запъти се към Франклин Авеню, където имаше книжарница. Знаеше, че след това трябва да тръгне право към дома си — към семейството си, без изобщо повече да се отклонява.

ГЛАВА ПЕТА

Бен Тайсън се изкачи по павираната алея към къщата си — сграда, строена преди войната в стила на първите холандски заселници. Намираше се на една приятна улица, опасана от величествени брястове.

Сградата изглеждаше много добре с белите си кедрови дъски, с кепенците, с четирискатния си покрив и холандските капандури, покрити с червеникави плочки. От двете страни на вратата с черна каса стояха два фенера, а през полукръглия прозорец над входа се виждаше полилеят в преддверието.

Той отключи пощенската кутия и измъкна оттам цял куп — повечето неща бяха третокласен боклук, който му напомняше, че живее в доста престижен район и че е в списъка на всякакъв вид служби, чиито услуги могат да се поръчат по пощата. Досети се, че Марси все още не се е прибрала.

Натисна бравата и установи, че е отключена, което означаваше, че Дейвид си е у дома. Влезе и се провикна:

— Дейв!

Стените и подът се тресяха от стереофоничен шум, идващ откъм втория етаж, с децибели около четири по скалата на Рихтер.

Тайсън метна пощата на масичката в коридора, мина през всекидневната и отиде в кабинета си в задния край, или както го наричаше Марси — „нашия кабинет“. Когато баща му я чу да изрича тези думи за пръв път, щеше да получи втори инфаркт.