Но битката при Уей в действителност започнала много по-рано през същия ден, въпреки че по онова време никой не обърнал особено внимание на първите изстрели. Рота „Алфа“ от Пети батальон на Седма батарея — Първа въздушна кавалерийска дивизия патрулирала през онзи късен следобед в един район на шест километра западно от града. Ротата, наброяваща почти двеста яки мъже, била под командването на капитан Рой Браудър от Анистън, Алабама. Рота „Алфа“ тъкмо предприела обичайното претърсване на селцето Пху Лай, за което се предполагало, че е изоставено, когато ненадейно войниците се натъкнали на едно подразделение добре въоръжени вражески елементи, по-късно идентифицирани като Девети северно-виетнамски полк, наброяващ повече от хиляда души. Вражеският полк се криел в селото в очакване на среднощното си нападение на Уей.
Командир на Първи взвод на рота „Алфа“ бил лейтенант Бенджамин Тайсън, за когото ще научим повече подробности по-нататък. Взводът на Тайсън в действителност бил вътре в селото, когато, според очевидец, когото условно ще нарека редник I-ви клас X по причини, които ще ви се изяснят по-късно, „изведнъж мястото започна да се движи. Искам да кажа, че купите сено се разтвориха, а от кладенците и разни дупки в земята започнаха да излизат ония,“ тревопасните „. Жълти стояха и по прозорците и вратите на кръчмите около площада на селото, а ние бяхме в средата. Сякаш това бе един кошмар. Не можех да повярвам на очите си. Стори ми се, че мина доста време, преди да започне огънят. Но навярно това са били само няколко секунди. После всичко експлодира.“
Тайсън осъзна, че без да забележи, отново се бе озовал на стола си. Поклати глава. Любопитно му бе след толкова много години да разбере, че ротата му е била първата войскова част, която е влязла в бой с врага преди всъщност да е започнала самата офанзива около Тет. А пък и нали намиращите се на бойното поле офицери и войници рядко са свидетели на големите събития. И въпреки че никога преди това не му бяха казвали, че си е имал работа с близо хиляда души вражески войници, беше уверен, че е точно така. Хора като Пикард имаха склонност да дават изчерпателна информация за вида и целите на войсковите подразделения, които в момента изглеждаха незначителни, но впоследствие даваха възможност на много хора, ветерани като него, да осъзнаят онова, което се бе случило. Ако изобщо искаха да го осъзнаят.
Отново наведе глава към книгата. Прозя се, защото му се доспа. Книгата се изплъзна от ръцете му и падна на пода.
— Какво, по дяволите, ще правим сега? Какво? Какво? Какво ще правим сега?
Тайсън бе залегнал на селския площад, а до него лежаха мъртви радистът и командирът на отделението. Той се обърна към стрелеца, ранен наблизо и му отговори:
— Ще умрем.
Картечен огън разцепваше площада, реактивни гранати избухваха между живите и мъртвите. Никога досега не бе чувал, нито пък бе виждал такъв непрекъснат и мощен обстрел и никога досега не бе заемал такава открита позиция по време на сражение, за да види с очите си колко бързо може да се стопи в отвъдното една войскова единица. Не знаеше тактика, която да може да ги измъкне от кръвопролитието на този кален площад. На човек не му оставаше нищо друго, освен да чака реда си да умре, или пък да се изправи и да сложи край на всичко.
Една реактивна граната падна точно пред лицето му и плисна мръсна вода в очите му. Тайсън я гледаше вторачено, потънал почти до половина в калната локва, с пълното съзнание, че това е последното нещо, което вижда в живота си. Но тя не избухна и той по-късно научи от другите, които също като него бяха гледали зеленикавото смъртоносно яйце право в очите, че много от тези руски гранати не са били в ред. Някой недобросъвестен работник от завода за муниции във Волгоград, наквасен до ушите с водка, не си бе свършил добре работата и сега-засега Бен Тайсън бе жив.
Един куршум обръсна дясното му ухо и той изкрещя по-скоро от изненада, отколкото от болка. Видя, че някои от момчетата му ставаха и да затичваха нанякъде, но веднага след това падаха, покосени от огъня, и той се чудеше накъде ли тичат, защото огънят на площада идваше от всички страни. Бяха откъснати от останалата част на ротата и нямаха нито необходимия брой хора, нито нужното снаряжение, за да се измъкнат. Искрено се молеше смъртта му да бъде моментална. Измъкна автоматичния си пистолет, калибър 45, за да го приготви, в случай, че го хванат жив.
След това, сякаш Господ чу нечия молитва, един от куршумите уцели димна сигнална ракета, закачена на колана на убит войник, проснат на десет метра пред Тайсън. Тайсън гледаше как червеният пушек се извисява бавно над мъртвото тяло, като че ли кръвта на боеца изтичаше в някакво пространство без гравитация.