— Може да провериш в графика — каза Дейвид с едва скрито презрение и взе „Търсенето“. — Какво е това?
— Една друга книга. Обзалагам се, че си виждал тоя тип книги в някой музей или по телевизията. Често ги филмират.
Дейвид не обърна внимание на сарказма на баща си и започна да разглежда корицата, после прочете написаното отзад.
— Свещеният граал. Чел съм нещо за това. Крал Артур. Истинска история ли е?
— Това е легенда, а легендата е като истината, но легендата също е и като мита, а митът е като лъжа. Схвана ли?
— Не. — Погледът му отново се спря на книгата за Уей. — А това истинска история ли е?
Тайсън не отговори. Дейвид остави романа в другия край на масата.
— Нещо не е в ред, а, татко? Тайсън се замисли за момент:
— Не ми се говори сега.
— Да не би да се развеждате с мама?
— Поне аз не знам такова нещо. Дейвид се усмихна.
— О’кей. По-късно можем да проведем едно семейно съвещание.
В гласа му Тайсън отново долови нотки на подигравка.
— Има проблеми, Дейвид, които не могат да бъдат разрешени от семейните съвещания. На този свят съществуват някои неща, с които децата не бива да се обременяват.
— Това го кажи на мама.
— Непременно. Но ще разговарям и с теб за онова, което ме тормози, без да те посвещавам във всички подробности.
— О’кей. — Момчето се поколеба, после предложи: — Искаш ли да поръчам вечеря по телефона?
— Да, ако обичаш. Нека бъде изненада. Без пици обаче.
Дейвид кимна и тръгна към вратата. Тайсън усети, че му се иска да каже още нещо, но не го насърчи. Дейвид излезе, а той стана и отиде до барчето в секцията. Наля си един малък „Драмбюи“.
Понякога се питаше дали не трябваше да имат повече деца. В неговото семейство бяха четири — другите три бяха момичета. Марси имаше трима братя и той подозираше, че тя самата не се е чувствала много добре сред тях. От своя страна неговите сестри се бяха отнасяли много мило с него. Дейвид щеше да израсне както без любовта на братя и сестри, така и без съперничеството, типично за децата в едно семейство. Решението, че няма да имат повече деца, се наложи преди осем години, когато се роди Джени, която живя само една седмица, разболя се и умря. Според Марси това се дължеше на синтетичните наркотици, които бе взимала в колежа. Тайсън предположи, че може би причината е някъде другаде. Техният пастор, преподобният Саймс, каза, че такава била Божията воля. Лекарите нямаха никакво мнение по въпроса.
Въпреки това Дейвид бе абсолютно здрав и Тайсън понякога си мислеше, че си струва да опитат отново. Но и двамата бяха на мнение, че не биха могли да се справят с едно ненормално дете, ако то оживееше.
Тайсън се отърси от тези мисли и взе книгата за Уей. Погледна индекса, за да види дали името му не се появява и някъде другаде освен във връзка с инцидента в болница „Милосърдие“. Имаше бележки на автора на две места. — В началото на книгата и към края. Отвори на първите страници и се зачете така както си беше прав:
Гадателите бяха предсказали, че годината на Маймуната ще донесе лош късмет, и никога преди това думите на пророците не са били потвърждавани толкова скоро. Не бяха изминали и три часа от началото на Новата година, когато започна офанзивата на врага.
Независимо от злокобното предсказание в онзи ден в Уей царяло празнично настроение. Това било времето за традиционните събирания на цялото семейство, за пирове и празнични улични шествия. Било нещо като Коледа: Нова година и Марди Грас се слели в едно. Край семейните олтари хората славели предците си, а в безбройните пагоди и храмове в града се провеждали религиозни обреди. По улиците се развявали дракони от хартия, а в небето свистели ракети и фойерверки, сякаш предвещавали лошата поличба.
Имало обявено примирие, но военните били неспокойни. Американските части били както винаги нащрек, а южновиетнамските командващи отменили отпуските за празниците в някои от войсковите си части, но не във всички. Близо половината от въоръжените сили на Виетнам и голям процент от главните военнокомандващи били свободни от дежурство. А може да се предположи, че и голяма част от дежурните също се били увлекли в посрещането на празника.
Вечерта на 30 януари седем хиляди войници от Четвърти, Пети и Шести полк на северно-виетнамската армия в парадни униформи прекосили с бодра маршова стъпка мостовете над каналите в южните предградия на Уей. И никой не ги спрял.
Вътре в самия град още хиляди други виетконгски войници се били слели с многолюдното празнуващо множество. Около града били разположени и други вражески формирования и чакали, готови за огън. Краят на Уей наближавал.