Обречен на мълчание

— В мислите си човек никога не напуска мястото, където е бил роден и е израсъл — каза той. — Не съм си бил в Дилън, Южна Каролина, откакто навърших седемнайсет години. Но градът е все още пред очите ми. Странно, щото никога не съм бил много щастлив там. Е, имаше и хубави неща. Спомням си как ходехме в малката църквичка и… По дяволите, там никой не ми е останал. Освен една стара леля.

— Иди да я видиш. Виж градът, където Мейсън Уилис се е разхождал из улиците и е ходил на училище и на църква.

— Може и да го направя. Тайсън си запали друга цигара.

— Мейсън, следиш ли всичко това по новините? — попита той. — Разбира се, че го следиш.

— Да, сър.

— И? Какво мислиш?

— Ами… трудно ми е да кажа, господин Тайсън.

— Откога се познаваме? Спомням си, че ме возеше на разни места, когато бях в основното училище. Баща ми имаше навик да ме пъхва в колата ти и да казва „Откарай този глупак до училището. Пак изпусна рейса.“

Мейсън се разсмя.

— Или „Закарай този хлапак заедно с непрокопсаните му млади приятели на кино.“ Няколко пъти си ме карал и до центъра на града, на вечеря с родителите ми.

— Да, сър. Хубави времена бяха. Харесвах баща ви.

— Аз също. Така че, кажи ми го направо. Какво мислиш за всичко това.

— Ами… аз мисля, господин Тайсън… Можехте да се опрете на някои свои приятели… Да се държите по-близо до приятелите си. Имате много приятели в този град.

— Наистина ли?

— Да, сър. Имаше хора, които бяха на ваша страна. Говореше се за това да ви поканят като почетен гост на празненството на 4 — ти юли в клуба… Чувам доста неща, когато хората са седнали там отзад, защото те си мислят, че нищо не чувам. — Той се изсмя. — Другите шофьори също приказват. Както и да е, но никога не съм чул никой да каже нещо лошо за вас. Повечето от тях съжаляваха, че ви се е случило това.

— Може би съм станал параноик — кимна Тайсън.

— Може би. Може би сте бил нещастен по най-различни причини и сте си го изкарвали на всички.

— Възможно е. Ала сега съм щастлив.

— Знам.

— Така ли?

— Да, сър. Видях го на лицето и в походката ви. Чувам го в гласа ви. От много години не съм ви виждал такъв.

— Още няколко души ми казаха същото. Но защо мислиш, съм щастлив? Много вероятно ще ме съдят за убийство.

Известно време Мейсън кара без да отговори.

— Вие започвате всичко отначало. Много хора нямат този шанс. Ще си уредите сметките, след което ще продължите напред и този път ще направите всичко както трябва. Имате чудесна госпожа и тя ще застане до вас.

— За Бога, надявам се да си прав — усмихна се Тайсън. — Слушай, мини покрай къщата на баща ми.

Мейсън кимна и сви по улица Уайтол. Спря пред къщата, където бе израснал Тайсън — измазана тухлена постройка в стил Тюдор. Тайсън не си спомняше името на хората, които живееха там сега, а и не го интересуваше кои са. Вгледа се в прозореца на втория етаж, където беше неговата стая.

— Когато баща ми почина — започна той, — процесията зави покрай тази къща към гробищата. Всички съседи бяха излезли пред къщите си. Дойде ми като гръм от ясно небе.

— Знам. Бяхте в моята кола. — Мейсън потегли и се отдалечи от къщата. — Сега вече стига сте мислили за миналото, господин Тайсън. Накъде да карам?

— Не знам. Трябва да се прибера чак в девет. He ме пускат да излизам толкова често. — Той си погледна часовника. Беше седем без малко и сенките край колата се удължаваха. Хората вече се бяха прибрали с влака по къщите си и можеше да посети доста от познатите си. Но по какъв повод? Имаше ли нужда от повод?

— Карай към Тюламоър.

Мейсън потегли на запад и Тайсън го насочи към бяла, облицована с дърво къща в колониален стил, домът на Филип и Джанет Слоун. Не можеше да разбере дали са си вкъщи, а и осъзна, че всъщност не му се иска да се вижда със Слоун.

— Продължи към Брикстън.

Минаха покай къщата на Маккормик без да спрат, след това покрай домовете на още негови приятели, някои от които си бяха у тях, а някои изглежда ги нямаше.

— Искате ли да спрем някъде? — попита Мейсън.

— Не мисля. Просто се чувствам като чужденец, който иска да се отбие при някого. Смяташ ли, че трябва да спра някъде?

Мейсън нахлупи шапката си напред и се почеса по врата.

— Мисля, че вие си знаете кое е най-добре да направите.

— Напоследък съм малко срамежлив. — Тайсън си погледна часовника. — Предполагам, че ще успея да хвана влака за Бруклин в осем и десет.

— Да, сър.

Черната лимузина спря пред гарата.

— Мейсън, ако играеше на залагания, какви шансове щеше да ми дадеш? — попита Тайсън.

Мейсън му отвори вратата. Тайсън слезе и двамата мъже се спогледаха.

— Казах ви, че изглеждате щастлив — отговори Мейсън. — Никой човек, който е извършил онова, което те казват, че сте направил, не е щастлив от това. Просто им кажете истината. Дайте им да видят очите ви.

— Добре. Ще го направя. — Тайсън му подаде петдесет доларова банкнота.

Мейсън поклати глава.

— Давате ми много големи бакшиши още откакто бяхте момче. Днес аз черпя. Пазете се. — Те си стиснаха ръцете. — Побързайте. Чувам влака.