Обречен на мълчание

В канавката се беше намъкнало и едно прасе, то подуши около него, след което близна кръвта, стичаща се от коляното му. Тайсън го ритна по зурлата с другия си крак. Десетина от неговите хора се бяха оттеглили към канавката и се свлякоха вътре, проклинайки мръсотиите и виетнамските бежанци. Един от неговите хора, Харълд Симкокс го забеляза и извика:

— Лекар! Лейтенантът е ранен!

От двамата останали полкови лекари на повикването се отзова Бранд. Той работеше бързо и професионално, като първо прегледа Тайсън за рани, по-сериозни от очебийното попадение в коляното. Провери пулса, пипна челото и погледна очите му. Едва тогава Бранд преряза крачола на панталона му и изстиска туба антибиотична паста в откритата рана. Той обви оголеното капаче на коляното с разкъсаната му плът и лепкавите розови сухожилия. Тайсън надигна глава, за да гледа, но Бранд се протегна и натисна главата му обратно надолу в мръсотията.

— Не надничай — каза, както казваше винаги, когато превързваше нечия рана. — Не бих искал да повърнеш върху мен.

— Виждал съм и по-страшни рани от тази — раздразнено отвърна Тайсън.

— Но не и върху себе си. Просто се отпусни. — Бранд му сложи пристягаща превръзка, но завърза връзките й хлабаво. — Боли ли?

— Малко.

— Искаш ли морфин?

Тайсън искаше да вземе нещо срещу болката, но не желаеше да се унесе, докато наоколо все още се водеше сражение с врага.

— Може би само няколко болкоуспокоителни.

— Добре. — Бранд сложи две таблетки аспирин в устата му и пъхна тубичката с останалите във вътрешния му джоб. Извади мекия си червен молив и написа „НМ“ на челото на Тайсън. „Няма морфин“.

— Ще ти го дадат в хеликоптера — каза Бранд.

— Добре.

Престрелката поутихна и Тайсън забеляза, че още от хората му се свличаха в канавката, докато се придвижваха през откритото място, където бяха изтласкани от противника. Бранд намери един шлем във водата и го подложи под главата на Тайсън.

— Благодаря.

Бранд се загледа в него, после запали цигара и я сложи в устата на Тайсън. Запали една и за себе си, тъй като изглежда за момента нямаше повече клиенти за неговите услуги.

— Хубава рана — рече той. — Рана за довиждане.

— Като за милион долара?

— Сто и осемдесет хиляди хиляди. Ще куцаш. Но ще куцаш в Ню Йорк.

— Да. — Тайсън се опря на едната си ръка и огледа широката и плитка канавка. В нея бяха клекнали десетина войници, които периодично изстрелваха кратки откоси към далечната редица дървета, откъдето бяха дошли ракетите и стрелбата. Но Тайсън не мислеше, че те продължават действително да отговарят на огъня. Остатъците от рота „Алфа“ бяха решили да не участват в тази странна престрелка и се бяха привели надолу, пушеха цигари, ядяха дневните си дажби храна, шегуваха се и разменяха стоки с цивилните. На главата на Фарли беше кацнало едно пиле и виетнамците намираха това за много смешно. Майкъл Де Тонг говореше много сериозно с едно момиче и Тайсън се досети за какво става въпрос без да чува думите им. Лий Уокър беше хванал прасето и заклещил в желязна хватка главата му, пишеше или рисуваше нещо на лицето му с мек молив. Каквото и да беше то, наобиколилите го мъже го намираха за изклкочително забавно. Тайсън се радваше, че всички са се отпуснали.

Той се облегна обратно на шлема. Не за пръв път му хрумна мисълта, че всичко това ще му липсва, ще му липсва възможността да дава воля на ексцентричните, ако не и на първобитните си склонности. Сега, когато всичко почти вече беше свършило за него, той си призна, че обича тръпката на битките, риска и свободата да дава без задръжки воля на агресивната си енергия. Щеше да му липсва и чувството за общност, което създава сражението — онази взаимовръзка между мъжете, която е не по-малко дълбока от връзката между любовници, ако не и по-силна. Това бе връзка, която за разлика от брака, не можеше да бъде разрушена от развод, раздяла или каквото и да е било друго, освен смъртта.

И докато лежеше в калта, той си спомни отново за болницата и за онова, което бяха извършили там. И отново не изпита чувство за неизпълнен дълг. Въпреки че според всички правни, рационални и морални норми, че е направил страшна простъпка.

— Кой още е ранен? — попита Тайсън, обръщайки главата си към Бранд.

— Две момчета от трети взвод. Леко — отговори Бранд.

— Някой извикал ли е хеликоптера на здравната служба?

— Предполагам, че Кели го е направил.

— Къде е Кели?

— Някъде там. Но е добре. Чух гласа му по мегафона по-надолу по огневата линия. Как така се разделихте?

Тайсън никога не се бе отдалечавал на повече от ръка разстояние от свързочника си и се чувстваше странно безпомощен без Кели и без окуражаващата връзка по радиотелефона с външния свят.

— Когато започна престрелката — каза Тайсън, — между нас се вклини група панически бягащи виетнамци. Сигурен ли си, че той е добре?

— Да, сър. Не ви лъжа. Не сте ранен достатъчно тежко, за да крия истината от вас. — Бранд си дръпна от цигарата и я хвърли все още запалена към едно виетнамско момче на няколко метра от тях. Момчето умело я хвана и тя беше в устата му преди Бранд да успее да издиша дима.