Обречен на мълчание

— Ела с мен вътре — каза Тайсън. Излезе от колата и застана на тротоара, загледан в собствената си къща. Градинарят явно беше поддържал градината, а прислужницата несъмнено бе чистила вътре през цялото време. Хората от службата за обезпаразитяване бяха пръскали редовно, системата от седем водопръскачки работеше по часовник, според зададения график, както и външното осветление. Системите против крадци и пожар бяха свързани направо с полицейския участък. Всъщност къщата беше на автопилот. Тя не се нуждаеше от Тайсънови. Тайсън често си беше представял как изглежда един перфектно поддържан квартал на по-заможната прослойка на средната класа в предградията, лишен от ненужните си обитатели и поддържан от машините и обслужващия персонал.

Той тръгна по тухлената алея, отключи алармената система с ключа си и влезе вътре, последван от Мейсън.

Къщата му миришеше непознато, не като неговата къща. Имаше някаква странна смесица на аромати, сред които надделяваше мирисът на различни препарати за почистване. Вероятно прислужницата Пиедад доста се беше забавлявала от факта, че трябва да чисти всяка седмица празна къща.

Луди хора.

Тайсън остави спортното си сако на закачалката и отиде до малката масичка в антрето, където бе отрупана пощата. Прегледа я. Фил Слоун имаше ключ и се беше погрижил за някои дреболии, като да сортира пощата и да препраща по-важните писма на Тайсън във Форт Хамилтън. Имаше куп ненужни писма, приличащи на послания от почитатели, и няколко сметки, които Слоун не беше успял да му препрати. На земята имаше и няколко колета, които Слоун вероятно беше донесъл от пощата. Тайсън вдигна един от тях, пакет с размерите на кутия за обувки с надпис „Чупливо!“ Отвори го с джобното си ножче и порови из стиропора, използван като уплътнител, докато не извади оттам изключително уродливи фигурки на момче и момиче, които сякаш бяха проектирани от Норман Рокуъл или Херман Гьоринг. Постави ги на масата и прочете съпътстващата ги картичка: „Мило братче, съхранявах това в продължение на пет години, откакто леля Мили ми го даде, но като си спомних колко много винаги си ги харесвал, с радост ти ги изпращам в момента, когато си изпаднал в нужда. Горе главата. Поздрави Марси и Дейвид. Целувки, Лори.“

Тайсън се усмихна докато оставяше картичката на масата. Той бръкна по-надълбоко в опаковъчния материал и извади взводния си дневник, след което го мушна в джоба си.

— Ще ми помогнеш ли да направим нещо в мазето? — обърна се към Мейсън.

— Разбира се.

Тайсън слезе надолу по стълбата към мазето до килера и коленичи пред стар черен сандък. Ключалката му все още беше затворена, но изтритият прах около нея показваше, че някой е бъркал вътре. Мръсници! Бяха се промъкнали през алармената система и смятаните за непробиваеми ключалки на вратите. И безсъмнено бяха претършували цялата къща, всяко чекмедже, всеки шкаф, бюрото му, фотоалбумите, бележниците му, чековите му книжки, тефтерите с адреси и телефони, папките с капиталовложенията му — всяко скрито ъгълче и дупка. Бяха проникнали навсякъде в личния му живот и вероятно бяха записали, фотографирали и фотокопирали всичко. „Мръсници!“

— Сър?

— Нищо. — Беше напълно убеден, че са отворили и пощата му. Но добре пакетирания колет от сестра му не даваше никакви признаци да е бил отварян. Почувства някакво вътрешно задоволство от това, че е успял да ги надхитри в собствената им глупава шпионска игра. — Хайде да отнесем сандъка горе — каза Тайсън на Мейсън.

Хванаха го за дръжките от двете страни и го отнесоха в хола, където го оставиха пред камината. Тайсън взе кутия свещи подпалки от коша за дърва и ги хвърли върху скарата, след което ги подпали с клечка кибрит.

— Тук сте си направили истински палат, господин Тайсън — каза Мейсън като огледа хола.

— Да, наистина. — Тайсън стана, отиде до кухнята и се върна с две изпотени халби бира. Подаде едната на Мейсън. — За свобода и справедливост за мен.

— Амин.

Чукнаха се. Тайсън свърши половината си бира на един дъх. Извади ключ от портфейла си, коленичи и отвори сандъка.

В лявата половина на преградения на две сандък бяха сложени грижливо сгънати военни панталони и риза със защитен цвят за джунглата, чифт платнени боти, маскировъчна шапка и светлосиня пехотинска чанта. В дясното отделение имаше фотоалбум, карти, брошурите му с радиокодовете и връзка писма от Хоуп Лоуъл — момичето, с което се срещаше преди да отплава за Виетнам. Имаше и метална кутия за боеприпаси, която съдържаше военния му компас, часовник, фенерче и други откраднати държавни вещи.

Не личеше нещо да е пипано, но когато прегледа фотоалбума, забеляза, че липсват няколко снимки. Липсваше и заповедта, с която му беше присъден виетнамският кръст за храброст за бойните действия на 15 февруари 1968 година. Липсваше и дневникът му, но него го беше взел сам.

Обърна се към Мейсън и видя, че той разглежда съдържанието на сандъка.

— Не знам защо мъжете пазят такива боклуци — въздъхна Тайсън.