Обречен на мълчание

— Кой го е грижа за това? — приближи се към него Корва. — Мене не. Ти знаеш и аз зная, че армията също не е я е грижа дали си убил някого или не. Те не се интересуват защо се е случило всичко това, и дали си се опитал да го спреш, и дали войниците ти са се разбунтували и са те държали под прицел, или дали си отишъл за малко да се изпикаеш и си пропуснал цялото клане. Единственото, което ги интересува, е че не си докладвал за това избиване, което е било твое служебно задължение, и ако щеш, и християнски дълг. Поради някакви известни единствено на теб причини ти не си искал тези убийци да застанат пред съда. Иронията във всичко това е, че хората под твое командване най-вероятно са извършили престъпление в състояние на емоционален шок. Може би са били преуморени от сраженията, което армията признава, според член 116, като смекчаващо вината обстоятелство при убийство. И несъмнено хората ти са страдали от фатално душевно разстройство, фатално за другите. Но ти, от друга страна, си извършил престъплението, че не си проявил трезвост и си го извършвал всеки ден, в който не си докладвал на какво си бил свидетел. Имал си на разположение близо две десетилетия, за да оправиш нещата, Бен, а не си го направил. Сега армията ще оправи нещата, и не само за себе си, но и заради теб. Що се отнася до убийците, те могат да си подготвят най-различни защити, но дори не се нуждаят от тях в съда. Особеностите на тази несъвършена система почти гарантира, че никой няма да им поиска сметка за извършеното. Тяхното престъпление е принадлежало на отлетелия миг, на момента на лудост. Твоето престъпление обаче няма край. Военното правосъдие може да не е съвършено, но се подчинява на инстинктите си, не е замъглено от типичните за гражданското правосъдие фокуси и номера, и често е странно справедливо. Знаеш го. И също така знаеш, както и аз знам, а и армията също, че ти си виновен. Списъкът с обвиненията може би не отразява точно ролята ти в клането. Но те уверявам, че след като всички свидетели дадат показания — и излъжат — военният трибунал, съставен от хора като подполковник Левин — хора, които като офицери и командири виждат и оценяват всеки ден човешкия род — в крайна сметка ще достигне до истината. Присъдата е предрешен въпрос. Можеш да се опиташ да приемеш и това. Единственото нещо, което мога да ти гарантирам, е че когато напуснеш съдебната зала, дори ако си с белезници и под въоръжена стража, ти ще си свободен. Разбираш ли какво искам да кажа с това „свободен“? — Да.

— Добре. Е, уволнен ли съм?

— Не. Но ми се ще да ти извия врата.

— По-късно. Искаш ли да се напием тази вечер? Тайсън небрежно кимна в знак на съгласие.

— Защо да не се призная за виновен? — попита той.

— Друга хитрост на военното правосъдие: нямаш право да пледираш, че си виновен, когато ти е предявено обвинение в убийство.

— Точно така. Спомням си. Хубаво правило.

— Значи, за да резюмираме казаното, аз не съм уволнен и ти искаш да се напием заедно тази вечер?

— Точно така. Готов съм на всичко, само да се махнем от това поделение. Дори да пия с теб.

— Чудесно. Хайде да се приберем, преди местното Гестапо да установи, че те няма.

Те тръгнаха бавно обратно към арката на моста.

— Когато се напием много и двамата — каза Корва, ще си разказваме мирни истории. Истории за нашите изследователски подвизи и открития. Трябва да ти разкажа за публичния дом, разположен в стара френска вила близо до Тай Нин, ръководен от една луда мадам полуазиатка.

— Прилича много на онзи, който знаехме ние близо до Куанг Три — усмихна се Тайсън. — Сигурно е било цяла верига.

Те минаха под моста. Потокът коли над главите им създаваше постоянен боботещ шум, а морските чайки кръжаха под огромната конструкция.

— Бях дяволски добър боен командир — каза Тайсън. — Но когато стигнахме до болницата вече бях безнадежден случай. Бях престанал да си върша работата. Наистина просто вече изобщо не ми пукаше. Не ме беше грижа дори дали ще живея или ще умра.

— Тогава в крайна сметка вероятно си щял да загинеш — каза Корва. — Но си имал късмет и преди това са те ранили. При Ягодовото поле. И Бранд е превързал раната ти. Войната е пълна с ирония.

— И аз съм го чувал.

Бяха се върнали на 101 — ва улица — търговска улица с дву и триетажни тухлени постройки. Тайсън погледна към портала на базата под моста.

— Като затвор е.

— Не. Затворът е като затвор.

— Винаги съм си мислил — каза Тайсън, — че ако адвокатите получават една трета от това, което успеят да спечелят за тебе в гражданските дела, то би било справедливо и да получават една трета от присъдата на клиентите си по криминални дела.

— Тогава щяха непрестанно да са в затвора — отбеляза Корва.

Тайсън спря на тротоара от външната страна на портала.

— Тук ли взимаш метрото?

— Да. Не искам да утежнявам сметката ти с таксита. Ще стигна до спирката пеша.

Тайсън кимна.