Обречен на мълчание

Тайсън козирува, завъртя се кръгом и елегантно напусна кабинета.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Бен Тайсън мина по коридора и слезе надолу по стълбите, като смътно съзнаваше къде отива, и още по-малко си даваше сметка за стъпките, които го следваха.

Корва го настигна. На излизане от сградата на щаба, Тайсън си запали цигара.

— Знаеше ли, че това ще се случи? — попита той Корва.

— Горе-долу.

— Защо не ми каза?

— Ти също знаеше, Бен. Хайде да спрем да се преструваме, че това е някаква глупава бюрократична мярка за стягане на дисциплината в армията. Тези хора възприемат всичко това съвсем сериозно. Обвиняват те в убийство. Знаеш го още от деня, в който приятелят ти е дал книгата на Пикард. Тайсън си дръпна от цигарата.

— Знаех още много преди това — отговори той. — Е, Винс? Защо не ми го изкарахме през носа?

— Сега ми говориш като разярен испанец с гореща кръв — усмихна се Корва.

Те тръгнаха по алеята покрай редицата стари оръдия и наближиха главния портал.

— Къде отиваш? — попита Корва. — Не можеш да напуснеш базата преди осемнайсет часа.

— Прати ги по дяволите! Дори не знам колко е часът. — Той мина по пешеходната пътека на портала, разсеяно отвърна на козируването на постовия и зави наляво под високата арка към крайбрежния булевард.

— Разбрахме се за шест часа — каза Корва. — Хайде, нека се върнем. Отговарям за теб.

— Никой не отговаря за мен, освен самия мен. Могат да си вземат заповедта за арест, да я навият, да я намажат леко с крем и да си я заврат в задника. И ако не искаш да поемаш отговорността, върви си.

Корва си пое дълбоко дъх, но нищо не каза. Те прекосиха малка градинка и се насочиха към брега. Тайсън вървеше на изток покрай водата. Корва го следваше няколко крачки по-назад.

— Хората, обвинени в тежки престъпления, често се самозаблуждават, като си мислят, че не са ги извършили — каза той. — Така че когато законът започне да ги притиска, те се чувстват оскърбени. Чуй ме, Бен. Не съм те питал за много подробности за онова, което се е случило, но ти знаеш, аз знам и армията знае, че в тази болница са били избити по ужасен начин невинни хора. Чу извиканите по списък имена на убитите, както несъмнено ще каже и прокурорът. Да не говорим за „не по-малкото от деветдесет човешки същества от източен произход“.

— Това ми хареса. Категоричният начин, по който са отделили белите от жълтите.

— Имали са само имената на белите, затова са го направили, а не поради някакви расови предразсъдъци…

— О, глупости! Щях ли да бъда тук сега, двайсет години по-късно, ако ставаше въпрос за селце с няколко хиляди азиатци? Жълти? Дръпнати очи? Гумени глави? Подлизурковци? Как още ги наричахме, Винс? Как ги наричаше ти? Всичко друго, но не и човешки същества от източен произход. Но аз се натресох много добре. Убил съм и четиринайсет истински човека покрай другите.

— Добре, няма нужда да ми казваш всичко това. Знам какво сме правили и как се държахме. Господи, ако можех само да се върна назад…

— Да.

Корва вървеше наравно в припряната крачка на Тайсън.

— Въпросът е там, че ти, аз и армията също знаем, че това избиване на хора е било извършено от войници, непосредствено под твоето командване. Нещо повече, има известни данни, които позволяват да се предположи, че ти си присъствал и си видял част или цялото това избиване. Те отиват толкова надалеч, че дори допускат, че и самият ти си натиснал спусъка няколко пъти.

— Не съм. — Тайсън спря и се загледа някъде надалеч над водата. Малки вълнички се разплискваха на каменистия плаж. Той пое дълбоко соления въздух в гърдите си. — Не съм — повтори.