Обречен на мълчание

— Проницателен ли? Глупости. Та това ще го схване дори всеки юрист от военната прокуратура. Помниш ли какво казва Харпър в доклада си? Лейтенант Тайсън даде показания, които изумително си приличат с тези на Садовски и Скорело. Какво мислиш, че е искала да каже? Вие сте съчинили една история още преди близо двайсет години, и сте я репетирали, докато в крайна сметка сте повярвали в нея. Господи, дори ако правителството ме изненада с още три или повече свидетели на защитата, аз се съмнявам, че бих могъл да ги съгласувам така, че да кажат едно и също нещо от свидетелската скамейка. Но никой няма да може да ме обвини, че съм ги обработил. Ти си ги обработил, Бен. Преди двайсет години. Ти си бил техният командир и си разполагал с достатъчно въображение, за да превърнеш едно клане в геройска епопея. Именно така си успял да спасиш живота си, след като това се е случило.

Погледът на Тайсън срещна очите на Корва.

— Недей да скромничиш, Винс. Ти си проницателен.

— Прав си — съгласи се Корва. — Въпросът обаче е в това, че всички истории за войната са пълни глупости. Не ти ли го казах?

— Знаеш, че си ми го казвал.

— Не го забравяй. Ще се видим довечера. Ела да ме вземеш от кабинета ми.

Тайсън се обърна към базата. Всеки пък, когато си тръгваше след среща с Корва, се чувстваше малко по-изплашен и същевременно с това парадоксално повече в мир със самия себе си. Свободата вече беше някъде съвсем наблизо по пътя, въпреки че от мястото, където се намираше сега, тя подозрително приличаше на стените на Ливънуъртския затвор. Той влезе отново в базата без да отговори на козируването на постовия.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ПЕТА

Бенджамин Тайсън слезе от влака на спирка Гардън Сити. Беше един от онези горещи и сухи августовски следобеди, когато сякаш всичко се движи много бавно, а в неподвижния въздух се възцарява странна тишина. Тайсън разхлаби връзката си и метна на рамо спортното си сако. Слезе от платформата и се насочи към спирката на такситата.

На паркинга стояха три празни черни кадилака. Трима чернокожи шофьори седяха под навеса на спирката, четяха вестници и пиеха кока-кола в кутии. Когато Тайсън се приближи, един от мъжете се изправи и широко се усмихна.

— Господин Тайсън. От този влак ли слязохте?

— Здравей, Мейсън. Тук съм само за няколко часа. Ще ме повозиш ли?

— Разбира се.

Тайсън тръгна до Мейсън — едър, вече относително възрастен мъж, облечен в черна шофьорска ливрея.

— Днес е горещо — отбеляза Тайсън.

— Да, наистина. Добре поне, че е сухо. — Мейсън отвори задната врата на кадилака и Тайсън седна вътре. Мейсън също се качи и запали двигателя. — Включете климатичната инсталация.

— Как си? — попита Тайсън.

— Много добре, сър. Много добре. А вие добре ли се грижите за себе си?

— Старая се.

— Добре изглеждате. Спортувате ли?

— Тичам по осем километра на ден — усмихна се Тайсън.

— Това наистина е добре. Кога ще откажете цигарите?

— На Нова година.

— Накъде отиваме? — разсмя се Мейсън.

— Първо към моята къща.

Мейсън си сложи шапката с козирка и изкара колата от малкия паркинг. Подкара бавно по засенчените от дървета улици на жилищния квартал, по която се възправяха внушителни къщи. Градът изглеждаше пуст и изоставен.

— Да не би да е паднала неутронна бомба, докато ме е нямало? — поинтересува се Тайсън.

— Август е — разсмя се отново Мейсън. — Хората се разбягват. Имам само по няколко курса на ден. До летищата. Бизнесът съвсем замря.

— Защо не си вземеш един месец отпуска?

— Сметките идват и през август.

— Наистина — каза Тайсън. — Как е госпожа Уилямс?

— Остарява. Също като мен. Вече не може да се изкачва по стълбите. Търсих някое жилище, където да има асансьор. И климатична инсталация.

Тайсън се замисли дали да не покани семейство Уилямс да дойдат да живеят в неговата къща за няколко месеца. Но опитът му в социалните отношения беше ограничен и той не беше сигурен дали идеята му е добра. Подозираше, че Мейсън и жена му биха предпочели да си бъдат вкъщи, където и да беше това. Тайсън огледа безупречно чистата вътрешност на колата.

— Помниш ли стария си линкълн? — попита той.

— Разбира се. Модел от 1964 — а. Беше дълъг квартал и половина, и широк колкото задника на тъща ми. Сега правят все по-малки и по-малки коли. Вече не мога да намеря нищо достатъчно голямо. За какво ли си мислят тези пуяци в Детройт?

— Светът става все по-малък и все по-тесен, Мейсън. Но моля те, направи ми услуга и не си купувай японска кола.

— По дяволите, за нищо на света! Виждал ли си ги на какво приличат? Хладилникът ми е по-голям от тях.

Поговориха си за коли още няколко минути. Мейсън спря до тротоара пред къщата на Тайсън.