Обречен на мълчание

— Един от братята ми беше в Корея — каза Мейсън. — По време на войната, която беше там. Дойде си вкъщи само с долно бельо. Беше откраднал три чувала с долно бельо.

— Изглежда е бил практичен човек — отбеляза Тайсън и взе връзката писма. — Е… — Поколеба се, после ги хвърли в пламтящия огън, загледан в алените езици, които веднага облизаха края на пликовете. И едно по едно, като започна с най-лесно запалимите неща, той поддържаше огъня, докато му останаха само металните предмети, ботите и фотоалбума. Вдигна обувките и стри между пръстите си полепналата по тях засъхнала пръст. „Югоизточна Азия. Разтворим Виетнам: Само добавете малко вода“. Колко странна беше тази кал, помисли си той. Три хиляди години върху нея се бяха редували ориз, тор, кръв, ориз, пепел, кръв, ориз, тор. И така нататък. Пусна обувките обратно в сандъка, след това отново прелисти фотоалбума. Извади от него една-единствена снимка, на която бяха той и Тереза, застанали пред катедралата в Уей. Имаше още две, но те бяха изчезнали. Мушна снимката във вътрешния си джоб и хвърли целия албум в огъня.

По лицето му течеше пот, а в носа го удари мирисът на мухъл и пепел. Затвори сандъка, заключи го и подаде ключа на Мейсън.

— Ако искаш, можеш да вземеш сандъка, фенерчето и другите дреболии също. Бих искал да изхвърлиш обувките и всичко останало на боклука.

— Да, сър. — Мейсън внимателно остави бирата си на ниската масичка. Той се вгледа в Тайсън и попита: — Как се чувствате, по-добре или по-зле?

— Изобщо нищо не чувствам. Мейсън кимна.

— Можеш ли сам да изнесеш сандъка? Имам да свърша още някои неща.

— Да, сър. — Мейсън вдигна на рамо почти празния сандък.

— Ще те намеря отвън — каза Тайсън.

Той бръкна в страничния си джоб и извади малкия протрит взводен дневник. Седна с кръстосани крака на земята, отвори го и запрелиства страниците с изпотените си ръце. Капка пот се стече по брадичката му и падна върху страница, която вече носеше петната от пот и вода, пръскали я преди двайсет години. Накрая стигна до записките си от 15 феруари и прочете последните няколко реда: „Взводът е пред бунт. Дочух заплахи, че ще ме убият. Изпратих неверен доклад по радиото за битката при болницата тази сутрин. Разследвам случая. Господ…“

Помъчи се да си припомни как се чувстваше след клането, но можа да си спомни само страха, който бе изпитал за собствения си живот. Опита се да си представи, че е обмислил много сериозно най-добрия възможен начин да докладва за случилото се на капитан Браудър или на командира на батальона. Но въображението му не искаше да го слуша. Всъщност знаеше, че никога не бе обмислял сериозно възможността да обвини в убийство хората от своя взвод.

Тайсън продължи да прелиства страниците и забеляза, че срещу датите след 15 февруари имаше само по един-два реда, отнасящи се до незначителни-подробности, повечето различни координати и радиочестоти. Стигна до 29 февруари — денят, в който беше ранен, и забеляза, че единствената записка за деня беше: „Помагаме на бежанците. Битката за Уей е официално прекратена, съобщение по радиото.“

Следващите записки бяха от 3 март. Той прочете: „Лазарет на кораб на САЩ, Южнокитайско море. Санитарят ми върна дневника. Дали някой е прочел записките за 15 февруари? Кой ли го е грижа? Хубаво е да си жив. Ръцете ми изглеждат много чисти. Коляното ме боли. Дават ми само“ Дарвън „. Никакъв морфин. Докторът каза:“ Морфинът не ви понася добре „. И той не би го понесъл добре, ако му бяха били тройна доза.“

Тайсън отпусна дневника на коленете си и остави спомените му да го отведат отново към Ягодовото поле.

* * *

Бен Тайсън лежеше по гръб в отточната канавка, всъщност местната торна яма — мястото, където събираха отпадъците, за да ги продават на фермерите, отглеждащи зеленчуци. Над канавката прелитаха трасиращи куршуми, които оставяха яркозелени ивици на фона на мрачното сиво небе. Чуваше глухото тракане на автоматичното оръжие и единичните взривове на малокалибрената артилерия: 50 мм гранатомети, 80 мм картечници, превключени на единична стрелба. Това беше безсмислена престрелка между две разпаднали се армии, които като двама изтощени боксьори бавно движеха натежалите си като олово крайници, разменяйки по няколко задължителни удара. Само преди месец щеше да погледне на всичко това много сериозно. Но днес, 29 февруари, той бе склонен да определи случая като лека престрелка. Единственото забележително нещо в днешното сражение от негова гледна точка бе това, че най-сетне го улучиха.

Когато шокът премина, болката стана по-силна, докато накрая завладя цялото му съзнание. Смрадта, която се носеше около него, нямаше значение, нито леденостудената вода, нито случайните удари на противниковата картечница, която се опитваше да порази канавката, където десетки цивилни бяха потърсили прикритие.

Само за няколко минути канавката се изпълни с виетнамци, предимно възрастни, но и няколко млади мъже — ветерани от войната с ампутирани крайници — жени и деца, които не плачеха. Само бебетата плачеха.