Обречен на мълчание

— Не… Не мисля. Нали са наранили други хора. — Дейвид стана. — Излизам.

— Къде отиваш? — попита Марси.

— Навън. Отегчавам се. Това място направо ме побърква.

— Намери ли си някакви приятели тук? — поинтересува се Тайсън.

— Не.

— Искаш ли да отидеш до Саг Харбър тази събота и неделя?

— Не… — отвърна Дейвид след моментно колебание.

— Не ти ли липсва Мелинда?

— Да. Но… щом вие двамата можете да издържате тук… Татко, докато си под арест, аз също оставам с тебе.

— Но ти не си арестуван. — Тайсън се обърна към Марси. — Виж, защо вие с Дейвид не отидете днес малко на изток с колата? Можете да си намерите някъде да отседнете. Аз ще имам много работа с Винс.

— Вече взехме решение по този въпрос, Бен — поклати глава Марси. — Оставам тук, докато всичко свърши. Освен това проклетите средства за информация обсъждат всяко наше движение. Ако отида на плаж, „Америкън Инвестигейтър“ ще напише нещо в духа на „…Марси се радва на слънцето, докато Бен стои под домашен арест“.

— Добре — отговори Тайсън. — Решението си е твое. Надявах се, че няма да се налага да чакам за ред в банята. — Той се усмихна. — Но отбележи, че в последно време „Америкън Инвестигейтър“ вече не е твърде настървен срещу нас.

— Забелязах го. А рубриката на Уоли Джоунс напълно изчезна. Защо ли стана така?

Тайсън погледна към Дейвид, който се въртеше нетърпеливо край вратата.

— Дейвид, нещата ти са в шкафчето ми в спортната зала, нали? Ще се срещнем там след около час.

— Добре. — Дейвид излезе.

— Влязъл съм в страшна форма — обърна се Бен към Марси. — Сега трябва да се заема с мозъка си.

— Здрав дух в здраво тяло. Та защо мислиш, че от „Америкън Инвестигейтър“ са ни оставили на мира?

Тайсън си наля още кафе от каната.

— Ами… Може след като са достигнали нови върхове в журналистическата низост, да са се оказали неспособни да поддържат собствената си теза. Особено след като майор Харпър изчезна от сцената. — После добави: — Освен това наскоро напердаших Уоли Джоунс. — Той разбърка кафето си.

— Не се съмнявам, че ти се иска — разсмя се тя. — Между другото, не мисля, че успя да отговориш много добре на въпросите на Дейвид.

— Защо?

— Не знам… Просто искаш твърде много от него. Тайсън си запали цигара. Вече му беше ясно, че това ще бъде един лош ден. Напрежението, породено от ареста и бездействието му, започваше да се отразява и на Марси и Дейвид. Той прегледа няколко плика, сложени на масичката за кафе.

— Закъснели сме с плащането на ипотечния заем — каза Марси, — и общината ни е изпратила съобщение, че ако не платим, ще обявят къщата за продан.

— Така ли?

— Не разбираш ли? Семейство Тайсън са си плащали всички такси в тази проклета община още от първата година на създаването й, но стига да пропуснат дори само едно шибано плащане — нали се сещаш какво имам предвид?

— Не.

— По дяволите! Искам да кажа, че няма никакво значение как си живял живота си, как си възпитал децата си и как си си плащал противните сметки в продължение на двайсет години. Само ако пропуснеш няколко плащания и отиваш в челото на списъка на боклуците. И вече си никой. Смятат те за мошеник.

— Да, нали все това повтарям за положението, в което се намирам. Само едно гнусно клане и всички се нахвърлят върху теб.

— Сравнението ти хич не е сполучливо.

— Нищо, не го взимай присърце. Вчера дочух от Филип Слоун, че нашата банка ще разсрочи изплащането на ипотечния ни заем и ще поеме всички данъци по сградата вместо нас. Някакъв вид жест от тяхна страна, за който положително ще си платим някога.

— Сигурен ли си? — попита го със съмнение Марси.

— Да. Е, кажи ми, не е ли това чудесна банка? Не възвръща ли тя вярата ти в хората?

— Така е.

— Но не се чувствай чак толкова спокойна. Доколкото схващам, някой е отишъл в банката и ги е посъветвал да постъпят така.

— Кой?

— Какво значение има? Предполагам, че е бил някой ангел-пазител. Някой агент на тайната полиция. Някой от онази потайна глутница, която чете писмата ни и следи всяко наше движение. Въпросът е в това, че дори да искахме да извършим икономическо самоубийство, да обявим банкрут и така нататък, не бихме успели да го направим. Армията не иска това да попадне във вестниците преди процеса. Защото какво ще стане, ако не дай си Боже, се окаже, че съм невинен, а те са ме разорили? Завидно положение, в което малко американци имат щастието да се озоват.

Тя замълча за момент, после заяви:

— Това не ми харесва. — След това повиши глас: — Не ми харесва да ме следят, да ме…

— Шш-т! Ще повредиш микрофоните!

Тя стана, взе един тежък стъклен пепелник от масичката и го захвърли към предния прозорец. Той мина през щорите, счупи стъклото и раздра мрежата против комари.

— По дяволите армията!

— Успокой се. — Той стана, установи пораженията, погледна я и каза сериозно: — Знаеш, че наистина ни наблюдават. Не искам да видят, че сме на края на силите си. Стегни се, войниче!

— Добре. — Тя го прегърна и сложи глава на рамото му.

Тайсън обиколи с поглед стаята, докато я прегръщаше. Струваше му доста пари да проверява всяка седмица дали къщата не е пълна с подслушвателни устройства, но въпреки това не беше сигурен.