Обречен на мълчание

Когато прочете некролога, Тайсън се натъжи много, което изненада и него самия. После, когато се замисли, бе загрижен за съдбата на папките със здравните досиета на пациентите, въпреки че никога не се опита да разбере нещо по случая.

Почти всички сеанси на Стал завършваха с думите: „Не можеш да избягаш от демоните, така че не ти остава нищо друго освен да станеш техен приятел.“ Бе съветвал Тайсън да си припомни съня в най-големите му подробности, да разговаря с действащите лица, които присъстват в тъмните дебри на съзнанието му, докато един ден му станат близки и дружелюбни, а накрая навярно банални и безинтересни. Легнал във ваната, Тайсън отново си припомни всичко. Но тоя път, и в това нямаше никакво съмнение, героите от кошмара му бяха станали по-зложелателни. Съновиденията му бяха придобили някакво особено, далновидно значение. Всъщност кошмарът се бе превърнал в реалност. Всичко е простено предварително, д-р Стал.

Марси влезе гола в банята и се мушна във ваната. Пое си дълбоко дъх, вдишвайки уханието на евкалипт, усмихна се и затвори очите си.

Тайсън наблюдаваше как гърдите й се полюшват във водата, после насочи вниманието си към лицето й. От челото надолу по бузите и се стичаха струйки пот. Помисли си, че изглежда доста добре без грим. Тя протегна крака и се отпусна над пенливата вода. Тайсън се протегна и заразтрива пръстите на краката й, а тя промърмори: „О, толкова е хубаво така.“ Марси разтвори отпуснатите във водата си крака, а той коленичи, наведе се напред и обхвана с ръце краката й. Когато пъхна глава между тях, тя каза:

— Така и ще се удавиш.

— А как да го направим?

— Бен!

Той наведе глава ниско между бедрата й, а тя го стисна с крака и се смъкна надолу към дъното, повличайки и него след себе си. Той започна да се дърпа, отскубна се и измъкна глава над водата като плюеше:

— Мръсница! Тя се засмя.

Тайсън бавно се оттегли в своя край на ваната.

Марси се измъкна от водата, застана отстрани на плочките с леко разтворени крака, протегна се и се прозя.

Като я наблюдаваше, Тайсън си припомни снимката. Първоначално тя излезе в списание „Лайф“, а после се появи в много книги, разглеждащи проблемите на 60 — те години. Това бе една черно-бяла снимка на група студенти в парка Грифит в Лос Анжелис по време на зимната рецесия през 1968 — ма. Времето трябва да е било доста меко, защото те се плискаха голи насред фонтана Мълхоланд.

Поводът, както писа „Лайф“, бе един рок концерт, въпреки че, показвайки я в някакъв телевизионен репортаж за 60 — те, описаха случката като любовна оргия. В един сборник с фотографски есета пък пишеше, че това е антивоенен протест. На друго място Тайсън бе срещал снимката просто с надпис, че това е обикновена случка от градския живот. Въпреки че събитието не бе много изяснено, снимката на Марси бе съвсем ясна. От всички студенти тя се виждаше най-добре, защото бе застанала на края на фонтана така, както стоеше сега на края на ваната — гола, в цял ръст, с лице към камерата, прегърнала през рамо някакъв строен младеж с буйна коса. Бе вдигнала другата си ръка високо нагоре, свита в юмрук, а краката й бяха леко разкрачени. На лицето й се четеше смесица от предизвикателство и необуздана радост. Отстрани се виждаха двама полицаи, запътили се към фонтана, пълен с голи младежи и девойки.

Тайсън отново видя фотографията: буйните косми между краката на Марси като черно биволско око, стегнатите й гърди, щръкнали гордо напред. Но въпреки цялата голота в онзи фонтан, в снимката нямаше почти нищо еротично. Събитието е било замислено като израз на политически пристрастия и си беше именно такова.

Подобно на други снимки, придобили национална всеизвестност — издигането на знамето над японския град Йо Джима или момиченцето, плачещо над мъртвото тяло при Кент Стейт, тази също бе загубила връзката си с конкретния повод и се бе превърнала в символ на века. Нито едно от лицата на нея не бяха идентифицирани, имената изобщо не бяха важни, както и името на самия фотограф или пък на списанието, в което за пръв път се бе появила. Снимката бе влязла в средствата за масова информация, в историческите книги и в съзнанието на обществеността. Не бяха платени никакви хонорари, не бе искано никакво разрешение за публикуване, не бяха спазени никакви авторски права. И въпреки това за онези, които познаваха лицата от снимката или пък бяха едни от тях, прословутата фотография все още си оставаше дълбоко лична и предизвикваше чувства на тъга, радост или на намеса в най-съкровените им мисли.

Тайсън погледна жена си, която все още правеше упражнения за разтягане. Тялото и особено лицето й не се бяха променили много за почти цели две десетилетия. Но все пак имаше разлика — на снимката косата й бе дълга и мокрите кичури падаха чак до гърдите. Когато Тайсън за пръв път я срещна на парти у един приятел в Манхатън, косата й все още бе дълга до раменете и в мислите му тя се запечата като младо момиче с дълга коса, босонога, със съвсем лек грим и със селска рокличка. Той каза:

— Все още те обичам.

Тя спря да се протяга и му се усмихна.