Обречен на мълчание

Но това бе въпрос на бъдещето. В старата Ловна зала, когато си е леко пийнал, той ще си представя разни истории от миналото, особено такива, свързани с големите въздушни асове, които са пили тук между двете световни войни: Глен Къртис, Джими Дулитъл, Били Мичъл, Лорънс Спери, Амелия Еърхарт, Лерой Грумън… Тайсън си спомни как като младеж мечтаеше да стане пилот-изтребител като баща си, сети се за своя пластмасов модел на машината на Грумън Хелкат и се зачуди какво ли стана с него. Светът се въртеше много бързо и Тайсън съзнаваше, че вече никога няма да кара такава машина, но по-лошото бе, че вече не изпитваше и никакво желание.

Марси се опитваше да отгатне за какво мисли той.

— Ще пиеш ли още едно? — Да.

Тя поръча, а той се обърна към бармана, когото смътно познаваше:

— Ед, чувал ли си някога за битката при Уей?

— Някъде в Средния изток ли беше това? А, да, даваха нещо по телевизията.

— Чувал ли си за офанзивата „Тет“? Барманът се обърна и чукна сметката на Тайсън на апарата.

— При Тет ли? Разбира се. Виетнам. Виетконгците нападнали Тет, а американците били разбити. — Той остави касовата бележка на бара пред Тайсън.

— „Тет“ означава период, а не място.

— Шегуваш се.

— Няма майтап.

Ед сви рамене и се зае да обслужва другите клиенти.

— Умно момче — каза Тайсън. Отпи от питието си, после допълни: — Виждаш ли… В края на краищата всички жертви на бойното поле са напразни. Оказва се всъщност, че за тях никой не си спомня. За какво е тогава цялата тая врява?

— Ами отговори ми ти.

Но Тайсън не можеше да отговори. Той усети магията на алкохола и се почувства по-добре.

— Време е да потанцуваме — каза Марси. Тайсън се усмихна и я хвана за ръката. Минаха обратно през фоайето към голямата бална зала, като поздравиха няколко души. Когато влязоха в залата, боядисана в бледозелено, Тайсън започна да оглежда масите със светлосини покривки, подредени в кръг около големия дансинг. Оркестърът не свиреше и като че ли цареше някакво затишие.

— Хайде да се разделим и да се срещнем след малко на бара — каза Тайсън.

— О’кей… О, Господи…!

Госпожа Ливандър, президент на Управителния съвет на болница „Насау“, ги бе забелязала и се задаваше от другия край на залата, разтворила отдалече ръце за прегръдка. Тайсън излезе малко напред, сякаш се жертваше в името на живота на Марси. Госпожа Ливандър зави леко към него и го обви в яките си ръце.

— Бен Тайсън. О, колко сте чаровен. Дяволски красив сте. Само да бях с десет години по-млада, непременно щях да ви преследвам ден и нощ.

Тайсън си помисли, че двайсет години звучат малко по-реалистично, но въпреки това прегърна Лидия Ливандър и я докосна леко по бузата.

Госпожа Ливандър се обърна към Марси и започна да се превъзнася:

— Изглеждате чудесно. Каква зашеметяваща рокля! Как успявате да поддържате добрата си фигура?

Тя хвана Марси за раменете, сякаш за да я закове на едно място, и продължи да излива един непрекъснат поток от комплименти и ласкателства. Очите на Тайсън зашариха наоколо докато най-сетне видя къде е барът.

Без да ги предупреди, Лидия Ливандър ги хвана здраво за ръце и ги поведе към един фотограф от вестник „Тардън Сити Нюз“.

— Сам — зафъфли тя, — Сам, трябва незабавно да снимаш тази красива двойка.

Тайсън и Марси се ухилиха, светкавицата проблесна и преди още да е в състояние да вижда хубаво, госпожа Ливандър отново ги помъкна нанякъде. Тайсън погледна Марси и сви безпомощно рамене. Ако все още държеше да не се набива много на очи, както бе възнамерявал на идване, цялата тая история бе едно лошо начало. Докато госпожа Ливандър ги мъкнеше насам-натам да ги запознава с хора, с които вече се познаваха или пък изобщо не желаеха да се запознават, ясно съзнаваше, че всички глави се насочват към него.

Извини се, че му се налага да ползва тоалетната, отскубна се от госпожа Ливандър и се запъти право към бара. Поръча си уиски със сода и седна в едно затулено ъгълче. Скоро след това при него дойде Марси:

— Разбери, нищо не се е променило. Лидия прави това с всичките двеста семейства, които са тук тази вечер.

Тайсън изгълта половината от питието си.

— Чувствах се като единствения негър на вечеринка на Либералната партия. Не ми е останало почти нищо, което да показвам на другите.

— Стига, Бенджамин, спри. Това са глупости — усмихна се Марси.

— Добре. И въпреки това вечерта ще бъде тежка.

— Но затова пък ще е паметна. И ще бъде последната ти поява на обществено място, ако не се лъжа.

— Може би си права.

Но той предполагаше, че последната му поява на обществено място няма да бъде с черна вратовръзка, а със зелени дрехи, и то при много по-недружелюбни обстоятелства отколкото бяха тези тук.

Бен Тайсън седеше на една кръгла маса и разглеждаше пълните пепелници, празните чаши и разхвърляните наоколо програми: Остатъците от поредната обществена проява за събиране на помощи. Добре би било, ако от събраните средства болницата успее да вземе десет процента, мислеше си той. Партито бе без определени места и през цялата вечер той попадаше при най-различни групи хора. Едва сега успя да остане сам.