Обречен на мълчание

— Трябва да ти кажа, Бен, че много хора тая вечер ми зададоха следния въпрос: „Ще заведете ли дело?“ Не зная какво да отговарям.

Тайсън усещаше, че Слоун се опитва да го подмами да заведе дело, така както хирургът се опитва да подмами пациента да легне на операционната маса. Чувстваше, че трябва да поиска мнението на още някой, но в никакъв случай на Бийкман.

— Ако заведем дело и се стигне до съдебен процес, колко военни адвокати ще има в съдебната зала? А колко ще бъдат от Министерството на правосъдието?

Слоун не отговори. Тайсън продължи:

— Разбери, в едно такова гражданско дело, било то спечелено или загубено, правителството няма как да не вземе отношение. Това идвало ли ти е наум, господин адвокат? Слоун сви рамене.

— Това, разбира се, е възможно. И все пак, Бен, от чисто съдебна гледна точка ти не носиш никаква вина за убийство. Точно това ще бъде заключението на правителството, ако се заведе граждански съдебен процес.

Тайсън се наведе по-близо до Слоун.

— Те няма да стигнат до такова заключение, приятелю мой. — Тайсън нагласи червената кърпичка в джобчето на Слоун. — Лека нощ.

Обърна се и се запъти към фоайето, където откри Марси, седнала в един фотьойл. Когато се доближи, тя стана и без да си кажат нито думичка, я хвана за ръка и двамата излязоха навън през главния вход. Вечерта бе захладняла и имаше съвсем лека мъгла, а от юг духаше мек вятър. Тайсън пое дълбоко дъх, за да прочисти тежките мисли от главата си.

— Струва ми се, че усещам миризмата на океана.

— Казваш това всеки път, когато похапнеш сандвичи от пържени хлебчета с пастет от аншуа. Веднъж каза същото, когато бяхме в Швейцария.

Тайсън подаде билетчето от паркинга на портиера и се обърна към Марси:

— Добре ли прекара?

Марси се замисли за момент.

— Не. За пръв път през живота си се чувствах така, сякаш не съм Марси Клуър Тайсън, а съпругата на Бен Тайсън.

— Слабо ти е самочувствието, Марси. Марси не отговори.

Тайсън запали цигара и се облегна на една колона. Вгледа се в далечината към пътя отвъд пределите на хотела. От ляво бе главната улица на предградието — дълга редица от малки магазинчета и банки. Град Юнивърсъл, САЩ. Така, както е изглеждал всеки град Юнивърсъл, преди да се появят големите търговски центрове и търговските реклами. Най-близо в лявата страна се намираше библиотеката, а от дясно на нея — малкият мемориален парк. Точно срещу хотела беше гарата, от която пътуваха всички, работещи в града. Над дърветата в далечината, на фона на огрятото от лунната светлина небе, се извисяваше високата готическа кула на Епископалната катедрала, а на върха й блестеше голям кръст. Територията му бе добре позната. В този район се чувстваше сигурен.

— Добре ли си?

Той погледна жена си. — Да.

— Малко отнесен ми се струваш.

— Случва ми се понякога.

— Днес се обади майка ти. Забравих да ти кажа.

— Какво иска?

— Иска да се грижиш за себе си. Да се храниш добре. Да си почиваш. Струва ми се, че Флорида я е превърнала в еврейка.

Тайсън се усмихна. През последните две седмици му се обадиха няколко стари приятели и едно семейство, което не живееше тук. Малко бе изненадан от това скоростта, с която се разчуват новините. Това му напомни армията и нейно превъзходителство мълвата.

Марси каза, сякаш четеше мислите му:

— Дори и някой досега да не е знаел за това, сега — след този бал, вече знае. Може би не е зле да направиш официално изявление в местния вестник и в бюлетина на клуба ти.

Тайсън отново се усмихна.

— Фил ми каза да не правя никакви изявления, нито на обществени места, нито в частни разговори.

Но той се бе обадил на няколко души — близки негови приятели и роднини. И бе изненадан от най-разнообразните им реакции: едни му се сториха безчувствени; други се въздържаха от мнения; повечето от тях обаче не бяха впечатлени от сериозността на това, което бе написано за него. Няколко човека, както забеляза тая вечер, подушваха, че това ще го направи известен, въпреки че не бе много ясно в какъв смисъл, и на него му се стори, че тези хора се опитваха да се сближат с него, за да поделят в известен смисъл славата от бъдещата му популярност. Тайсън се обърна към Марси:

— Семейство Гренвил, ония, важните персони от старата генерация, ни поканиха на коктейл. Следващия петък, ако това те заинтригува.

— Предполагам, че ще искат да им дадеш автограф в книгата на Пикард. Аз пък ще взема със себе си оня брой на „Лайф“, за да го покажа на гостите им.

Тайсън се усмихна. Ако не друго, мислеше той, Марси поне бе ненадмината в умението си да се справя чудесно с приятелите, съседите и всичките им роднини.

Тъкмо когато забеляза, че колата им се задава откъм паркинга, чу някой да се провиква зад гърба му:

— Бен! Марси!

Тайсън и Марси се обърнаха. Откъм вратата се задаваха Джон Маккормик и съпругата му Филис. Маккормик започна:

— Тая вечер нямах щастието да разговарям с вас, приятели. — След като си размениха поздрави, ръкостискания и небрежни целувки, Маккормик изтърси без да се церемони: — Имам още лоши новини за теб, Бен. Надявам се, не гледаш зле на онези, които носят лошите новини.