Обречен на мълчание

— Както спомена господин Тръскот, въпросното престъпление е извършено по време, когато заподозрените, в това число включвам и войсковата единица на Тайсън, разбира се, са били подвластни на Наказателния кодекс на военното правосъдие. В това няма никакво съмнение. Според мене няма значение дали в момента те са, или не са…

Тръскот го прекъсна:

— Не може да няма значение, генерале. Това е особено важно. Както знаем, сега Тайсън не е в редовете на армията. Някои от другите също може да не са военни вече. Ще разберем. Но армията няма да съди цивилни граждани. Никога!

Ван Аркън отговори съвсем спокойно:

— Да не би да искате да ми кажете, господин Тръскот, че само мъжете, като са все още на действителна военна служба, ще бъдат съдени за убийство? А за същото престъпление уволнилите се ще си останат ненаказани?

Вместо да отговори на въпроса, Тръскот каза:

— Вероятно този въпрос е спорен. Нека първо разберем дали някои от тези мъже са все още на активна военна служба в армията.

Ван Аркън продължи:

— Добре, да предположим, че всички са се уволнили. За Тайсън знаем със сигурност, че е цивилен. Е, как можем да променим статута на тези хора?

Тръскот не отговори, а Бърг каза:

— Доколкото разбирам, вие предлагате те да бъдат призовани отново в армията.

Ван Аркън кимна.

— Господин Тръскот е прав. Военното министерство не може и няма да съди цивилни граждани. Следователно, дори разследване по случая „господин Тайсън“ не можем да започнем, но пък можем да разследваме случая „лейтенант Тайсън“.

В стаята настъпи тишина, след това Бърг каза:

— Предупредиха ме, че никога досега не се е стигало до удовлетворителен край при подобни случаи, при които престъплението се разкрива, след като военният вече се е уволнил от редовете на армията.

Очевидно в нашето правосъдие съществува огромна зееща яма. Следователно, преди да продължим, трябва да си изясним законното положение в подобни случаи.

Ван Аркън добави:

— Случай като този или подобни се появяват приблизително веднъж за десет години и правораздаването ни никога не е готово при такива закононарушения. Но повечето от предишните случаи се отнасяха за маловажни престъпления. А тук сме изправени пред престъпление с невероятно големи последици, което ще получи отзвук извън пределите на държавата ни.

— Благодаря ви, генерале — каза Бърг. — Според мен всички сме наясно с това.

— Въпросът — продължаваше Ван Аркън, без да обръща внимание на забележката, — е в това, че докато според Наказателния кодекс престъпленията по време на война не се смятат за закононарушения, то първостепенните убийства се смятат и точно това обвинение трябва да бъде разследвано. Защото, господин Бърг, ако това не се направи, ви предупреждавам, че съществува вероятност, поне теоретична, сегашното правителство на Виетнам или правителствата на страните, чиито граждани се споменава, че са били убити в онази болница, да предявят обвинения пред трибунала в Хага за престъпления срещу човечеството, а именно — Военните престъпления. — Никой не каза нищо и Ван Аркън продължи: — Знаем, че според закона на САЩ нито Тайсън, нито който и да е от подчинените му не трябва да бъдат изправяни пред такъв трибунал. Все пак незабавното разследване на обвинението в убийство е особено наложително, за да се предотврати нещо подобно.

Бърг не се впечатли от позоваването на Ван Аркън на международното право и дипломация, но съзнаваше, че има право. Все пак каза:

— Американските граждани не бива да бъдат подвеждани под съдебна отговорност за убийство, само и само да се удовлетворят настроенията на световната общественост или на обществеността тук, в страната.

Ван Аркън отговори:

— И на мен ми се иска да е така. Но точно това е ставало с някои военнослужещи от други страни. Същото ще се получи и в този случай, ако се забавим. Законът трябва да изпревари общественото мнение, за да се създаде впечатлението, че ние не се влияем от външни мнения. С други думи, господа, преди масмедиите да са раздухали този случай, ние трябва да известим обществеността, че сме започнали съдебно разследване.

Бърг имаше вътрешното усещане, че каквито и да бяха мотивите на Ван Аркън, той бе прав. Но президентът и съветниците му се надяваха, че ако не се предприема нищо, бъркотията ще отшуми от само себе си. Дълбоко в сърцето си Бърг също се надяваше на това, въпреки че разумът му подсказваше, че такова разрешение на нещата едва ли е възможно. Съзнаваше, че ще се наложи да занесе доста лоши новини обратно в Белия дом. Той погледна Хърбърт Суенсън.

Суенсън подразбра негласния му въпрос и отговори:

— От това, което чух досега, не смятам, че министърът на отбраната трябва да се ангажира лично с въпроса. С него трябва да се заеме армията.

Фрейзър Дънкан се усмихна едва забележимо.

— Аз бих препоръчал случаят да бъде подробно разследван от военните органи, но все пак прехвърлям топката към Главната военна прокуратура.

Питър Тръскот се обади: