Обречен на мълчание

— Както винаги служителите на Министерството на правосъдието са на разположение на правителството в интерес на закона. Но само, когато се отнася до въпроси на правосъдието. Въпросите на стратегията зависят от военните, от главния военен прокурор и главнокомандващия.

Бърг кимна. Наистина, мислеше той, няма много подобни прецеденти, на които човек да се позове. Тук ставаше въпрос за нарушаване на Наказателния кодекс; в същото време се оказа, че съществува и някаква неяснота, която пречеше за изясняването на това закононарушение. Но именно поради уникалната и необикновена същност на случая трябваше да се вземат безброй субективни решения по пътя към съдебната зала. Бърг събра документите си:

— Предлагам да се оттеглим от заседанието, да поработим вкъщи и… да се поровим малко в душите си. — Той се изправи. — Ще се срещнем отново, за да решим взаимодействието между отделните министерства. Междувременно не забравяйте, че не се занимаваме само с абстрактни правови проблеми или проблеми на обществените взаимоотношения, а с реални човешки същества. И по-точно с един човек, който се казва Бенджамин Тайсън и който може да бъде изправен пред военен съд за обвинение в убийство. В подобни случаи максималната присъда, ако се докаже вината на подсъдимия, е смърт чрез разстрелване. Довиждане.

ГЛАВА ДЕВЕТА

Дейвид Тайсън влезе в кухнята, където баща му пиеше кафе и четеше, седнал на дългия бар-плот.

— Лягам си — каза Дейвид.

Тайсън вдигна глава и погледна часовника на стената — часът бе почти единайсет. Марси щеше да се върне скоро от вечерното си пазаруване в денонощния гастроном. Вечерта бе топла и Тайсън бе бос и гол до кръста, само по джинси с отрязани крачоли.

— Какво четеш? — попита Дейвид.

— Фотокопия на извадки от списания, които взех от библиотеката. Това са разкази на очевидци за битката при Уей.

— Точно дотам сме. Имам предвид, до Виетнам. В училище. По история.

Тайсън се усмихна.

— По мое време, докато бях за първа година в гимназията, стигахме до Айзенхауер, когато изпраща войските срещу Ливан.

Дейвид изтегли стол и седна срещу баща си. Тайсън бутна фотокопията настрани.

— Как я караш в училище?

— Добре.

— Аз пък не чувам същото.

— Какво искаш да кажеш?

— Чувам, че си си завъдил доста противници. Дейвид го погледна.

— Ще се оправя.

— Ще можеш ли?

— Винаги си ми казвал да се оправям сам с проблемите си. Веднъж ме изгони навън, когато като малък се прибрах разреван вкъщи, защото някой ме бе обидил. Оттогава се опитвам да не цивря вкъщи.

Тайсън се загледа в сина си за няколко секунди.

— Но сега е по-различно. Сега вината е моя. Можеш да ми се оплачеш.

— Не обичам да се оплаквам. При това не всички са зле настроени. Някои момчета… и момичета… са някак си по-дружелюбни от преди.

Тайсън кимна.

— И при мен е същото. Но внимавай и с такива като тях.

— Знам.

Тайсън осъзна, че вече гледа на сина си по нов начин. Дейвид бе едно от момчетата, които смятаха, че бащите им са по-добри от любимите им рок-идоли или спортисти. Рядко срещано явление днес, но може би и не чак толкова рядко; за това просто не се говореше, липсваха и социални проучвания. Но това бе факт и със сигурност си бе семейна черта, защото Тайсън също винаги бе боготворил баща си.

— Искаш ли една бира?

Дейвид се поколеба за момент, после кимна. Отиде и извади две бири от хладилника. Отвори ги и подаде една на баща си, после отново седна.

Тайсън и Дейвид пиеха. Тайсън си мислеше за Джийн Конрой, който го бе заговорил в мъжката тоалетна. Един мъж, когото той смътно познаваше и който му се извини заради поведението на сина си Дерек към Дейвид. Тогава Тайсън за пръв път разбра за проблемите на сина си. Предполагаше, че подобно нещо може да се случи и че у децата е скрита една потенциална жестокост. Хлапетата от рота „Алфа“ му бяха показали границите на жестокостта. И той се питаше дали Дейвид би могъл да бъде един от членовете на рота „Алфа“. Надяваше се, че синът му притежава поне малка част от тази жестокост, защото в противен случай нямаше да оцелее в света, в който живееше.

— Почти всяко младо поколение е подмамвано от възрастните да умре заради тях и техните „велики“ каузи. Разбираш ли какво имам предвид?

— Мисля, че да.

— Аз не искам ти да се биеш заради мен. Имам предвид случаи като този с Дерек Конрой.

Дейвид се зачете в етикета на бирената бутилка.

— Няма да се оставям другите да ме обиждат.

— О’кей. Когато защитаваш себе си и отвръщаш на лични обиди или нещо подобно, да. Но не искам да защитаваш моята чест.

— Защо не?

— Току-що ти казах. Възрастните подмамват младите поколения да се бият заради тях самите.

— Но ти не си ме подмамвал.

— Не съм ли?

Много боли, мислеше си Тайсън, когато в юношеските години младият човек започва да губи малко по малко от невинността си, присъща на детството, и получи жесток удар от човек, когото много е уважавал. Време е, реши Тайсън, Дейвид да се раздели с илюзиите си, че баща му е невинен. Така той ще израсне и ще може да се бие заради истинския Бен Тайсън, ако намери за необходимо, а не за идеализирания му образ.