Обречен на мълчание

— Ще те посветя в една тайна, която знаят единствено членовете на моя бивш взвод. Ще ти разкажа колкото ми е възможно по-подробно онова, което се случи в болница „Милосърдие“. Става ли? — попита той.

Дейвид кимна малко нерешително:

— Става. Тайсън започна:

— Първото нещо, което трябва да знаеш е, че в по-голямата си част онова, което Пикард е написал в книгата си, е вярно. Хората от моя взвод убиха повече от стотина мъже, жени, деца и бебета. Най-младият във взвода бе почти на твоите години. Казваше се Симкокс и аз го видях как застреля една медицинска сестра почти на неговата възраст. Искаш ли да продължавам, или да спра?

Дейвид хапеше долната си устна. Най-после каза:

— Не — и се изправи. — Това няма никакво значение. Знаех, че е описана самата истина. Не ме е грижа. Ще се кача горе.

— И ще се завиеш през глава ли?

— Не искам да слушам това, татко. Тайсън кимна.

— Добре. Щом разбираш, че това, което хората пишат или говорят за мен, е поне отчасти истина, искам също да разбереш, че то няма нищо общо с тебе. Ти няма за какво да се срамуваш. Ти си Дейвид Тайсън и отговаряш единствено за себе си.

Дейвид тръгна към вратата на кухнята, след това се обърна:

— Ами това, което хората говорят за мама? Тайсън не знаеше как да реагира на този въпрос.

Някак си той бе по-подготвен да говори със сина си за едно масово изтребление, на което е бил свидетел, отколкото да обсъжда миналото на Марси.

— Личното минало на един мъж или една жена си е само тяхна работа и на никой друг. Твоята майка никога не е наранила никого и никой няма право да я огорчава или да се опитва да огорчи мен или теб заради нея. Не се поддавай на никакви приказки. Дейвид отговори:

— Ще бъда откровен с теб, татко. Оня гадняр Конрой не обиди теб, а мама.

Тайсън си пое дълбоко дъх.

— Идиотщина!

— Заключих ония проклети бележки горе в чекмеджето си. Татко, ако искаш да поговориш с мен, разкажи ми за всички тия подмятания по адрес на мама.

— Няма какво да ти казвам. Повечето от тях са лъжи.

— Наистина ли?

— Да. А сега отивай да си лягаш. Стана много късно. Ще поговорим някой друг път.

— Лека нощ — кимна Дейвид в знак на съгласие и излезе.

Тайсън отпи от бирата си. Господи, мислеше си той, между нас и това дете има огромна пропаст. Въпреки че досега не го е показвал с нищо. Тайсън допи бирата си. Реши, че Дейвид е много по-жилав, отколкото бе предполагал. Но трябваше доста да се поизпоти до края на учебния срок, за да се справи със създалата се ситуация.

Горкият Дейвид. Горката Марси. Горкият Бен.

* * *

Марси Тайсън остави чантата с покупките на бар-плота. Бен Тайсън все още седеше на стола и четеше с чаша кафе в ръка.

— Здрасти. Върна ли се най-после? — каза той, без да вдига очи към нея.

— Не, все още съм в супермаркета.

— Добре — той прелисти една страница и се прозя.

— Странно — рече Марси. — Просто невероятно. Искам да кажа — там, на касата в магазина. Видях себе си върху корицата на „Америкън Инвестигейтър“. Можеш ли да си представиш? Сбъднатата мечта на една домакиня.

Тайсън вдигна очи от вестника. Марси продължи, като вадеше покупките от чантата:

— Отпред ми сложили една черна лепенка. Но циците ми се виждат. Мили Господи! На кого е нужно всичко това? Права ли съм?

Тайсън я следеше с поглед, докато прибираше покупките по шкафовете. Не изглеждаше разстроена, но той подозираше, че всъщност е. Тази вечер му се стори много млада, облечена в зеленикава памучна пола, със сандали и със светлосиня плетена блузка, разкопчана горе при яката.

Той погледна кухненския часовник. Беше почти полунощ, час, в който обикновено те не пазаруват. Погледна и продуктите, струпани на бара.

— Да не би да си купила оня боклук, как му беше името?

— „Америкън Инвестигейтър“. — Тя се ослуша, после добави: — В колата е.

Той кимна. Животът в къщата им бе станал някак си неестествен, дори би могло да се каже — потаен и отчужден. Той бе започнал да пътува до Ню Йорк по най-различни начини и най-различно време, въпреки че Марси продължаваше да взема обичайния си влак. Общо взето, избягваха всякакви социални контакти, а той отпадна и от тенис турнира в своя клуб. Вече не ходеха да се хранят в местните ресторанти, въпреки че той все още посещаваше Мъжкия клуб, който сам по себе си бе един затворен свят.

Тайсън си играеше с кубчетата захар и ги подреждаше в кула върху плота. Говореше, без да поглежда нагоре:

— Като човек, които се занимава с връзките с обществеността, можеш ли да ми обясниш как стана всичко това? Искам да кажа, как се превърнахме в тема на деня?

Марси прибра някакви консервени кутии.

— Съществуват много причини за това. Първо, тема на деня е Андрю Пикард. Говори много добре по телевизията. А е и доста симпатичен. Може би този месец и обичайните новини са по-малко. Но запомни, Бен, основното правило в бизнеса на връзките с обществеността е: „Няма лоша популярност.“