Обречен на мълчание

— Извинявай… Бях се замислил. — Той се наведе така, че главата му се изравни с нивото на захарната кула. — Виждам основната повреда…

Марси щракна с пръст и кулата се срути в една купчина.

— Много си гадна.

Тя събра кубчетата в единия край и издуха кристалчетата захар.

— Искаш ли да ти пресъздам битката при Уей с кубчета захар?

— Хайде утре сутринта.

— Сега, след като прочетох книгата на Пикард, знам какво се случи. — Той набързо подреди няколко кубчета в една редица. — Това е южната стена на Цитаделата. Всяка стена бе дълга две мили. Точно така, южната стена се простираше до северния бряг на река Пърфюм… — Той се огледа, видя каната с мляко и изсипа вадичка мляко покрай най-крайното кубче: — Това тук е река Пърфюм. Представяш си го, нали? Добре, това е каналът — той пресече ивицата мляко с пръст и направи малък канал. — Така. А сега ми помогни с другите три стени. Имаме ли още захар на кубчета? Ей тук трябва да построим имперския дворец, а в североизточния ъгъл на цитаделата трябва да обградим със стени територията, където Пикард е попаднал в клопката на южновиетнамските войници. Това е ето тук. Откъм север се задаваха три цели батальона на Първа кавалерия. Задачата им бе да облекчат положението на морските пехотинци и на южновиетнамците, да блокират изходните пътища на север и да осуетят опитите на врага да получи боеприпаси, продоволствия и подкрепления. Ясно ли ти е? Ето тази щипка за захар и тия две лъжици представляват трите кавалерийски батальона. Следиш ли ме? Добре, щипката е моят батальон — Пети батальон на прочутата Седма кавалерия. Но моята рота се бе откъснала и ние се намирахме много на запад. Ето тук. Взводът ми бе още по-надалече и аз действах съвсем сам. Ей тук. Напредвах покрай северния бряг на реката. Пред мен Уей гореше. А сега това малко кубче захар е оная шибана болница. Ясно ли ти е? — той я погледна. — Защо не подреждаш тия стени?

Марси Тайсън се обърна с гръб към него и тръгна към шкафчето над кофата за боклук. Измъкна оттам бутилка „Гранд Марниър“ и наля една водна чаша до половината.

— Искаш ли малко?

— Не, благодаря.

Тя видя, че той бе подредил четирите стени на цитаделата без нейна помощ.

— Бен, зарежи. Сериозно ти говоря.

Той вдигна глава и очите му срещнаха нейните. Усмихна се и разбута захарните кубчета. Тя въздъхна едва забележимо.

— Ще си лягаш ли?

— Не, все още не. Мислех си… сигурно са били съседите. Говоря за снимката в списание „Лайф“. Журналистите не са попаднали на нея току-така. Твоето име дори не се споменаваше на оригиналната снимка.

Марси разклати оранжевото питие в чашата си.

— Всъщност, Бен, аз им помогнах. Уморих се пресата да пише само за теб.

Тайсън се усмихна.

— Според мен един добър служител по връзките с обществеността трябва да стои далече от прожекторите.

Марси вдигна чашата към устните си.

— Е, и аз си имам собствено его — и тя отпи.

— Сигурно е някой от тукашните. Но защо е трябвало да го прави? Чудя се с каква цел въвличат и теб в цялата тая бъркотия?

Марси се облегна на мивката.

— Хората са дребнави, завистливи, а и побъркани. Мислех си, че всички знаят за това.

— А аз пък мислех, че ти вярваш, че добротата е присъща на хората, че всички са братя и сестри и тем подобни.

— Аз наистина вярвам в това. Искрено и страстно. И все пак една голяма част от хората са отвратителни отрепки — тя допи чашата си до дъно.

Тайсън се загледа навън през прозореца. В лятната беседка на Томпсънови светеше и той видя дъщеря им Гини — седемнайсетгодишна девойка, да се разхожда из нея по сутиен и бикини. Видя и някаква фигура да се приближава. Вратата се отвори и фигурата влезе вътре. Лампата изгасна. Марси също погледна през прозореца.

— Гини ли е там? — Да.

— И ти си имал такива похождения, когато си бил млад и нафукан сваляч, нали?

— Естествено. Познавах всеки заден двор и всяка ограда в този град.

Марси се засмя.

— Божичко, при нас бе съвсем различно. Ние се натискахме по парковете, а когато се стигаше до нещо по-сериозно, се качвахме на нашия покрив. А през зимата се криехме в парното помещение.

— Примитивно. — Тайсън отиде до хладилника и го отвори — Всичко тук е храна за котки. Кисело мляко, маруля, ягоди. — И той затвори вратата.

Марси каза:

— Два инцидента: Уей и парка Грифит. И двата са станали почти по едно и също време. Какво каза „Ню Йорк Пост“? Нещо от рода на „Марси прави любов, докато Бен прави война“. Господи, дай ми малко почивка. — Марси се усмихна. — Знаеш ли, че човек се появява на обществената сцена, когато вестниците започват да пишат за него, наричайки го с малкото му име. И като човек, чиято първа специалност в университета е журналистика и специалист по връзките с обществеността, мога да ви уверя, господин Тайсън, че все още нищо не сте видели.

Тя допи и второто си „Гранд Марниър“ и Тайсън забеляза, че очите й бяха започнали да блестят, а погледът да се премрежва.

Той седна на любимия си стол до бар-плота.

— Странно, не съм сънувал оня кошмар, откакто започна всичко това.