Обречен на мълчание

— Да-а, изглежда, е точно така. — Той добави още един ред кубчета захар на кулата си. Пикард. След излизането на прегледа на книгата в „Таймс“ Пикард се появи по радиото и телевизията да разгласява стоката си. А той добре знаеше от какво се интересува публиката. Това съвсем не бе битката при Уей. Тя бе абстрактна тема, твърде досадна за електронните масмедии. Пикард изразходваше програмното си време в ефир доста разумно, като се спираше предимно на масовото убийство в болница „Милосърдие“.

Всъщност една сутрин Тайсън чу Пикард и по радиото в колата си и ако не бе чел книгата, щеше да остане с впечатлението, че всичките трийсет и девет глави са посветени на Бенджамин Тайсън и смахнатата му паплач, която изтрепала всички до един в една болница, а голямата битка, продължила цял месец, е само фон, съпътстващ това събитие с първостепенно значение.

Марси прекъсна мислите му:

— Това е нещо, за което се моли всеки публицист. Целта е да се издигне от блудкавите занимателни страници до страниците с новините. Всички писатели мечтаят да бъдат споменати в нечий материал.

Тайсън само кимна, защото се бе съсредоточил върху клатещата се кула. „Уей: смъртта на един град“ Малко място бе отделено на книгата и в „Нюзуик“. Да не би списание „Тайм“ да е изостанало? Преди две седмици в неделния „Таймс“ книгата се появи в списъка на бестселърите и вече се издигаше нагоре в класацията. Пикард вероятно беше доволен.

Тайсън нагласи едно кубче, за да стабилизира неустойчивата кула.

— Подобни истории привличат своя собствена аудитория — обясни Марси. — Разбираш ли? Случилото се се е превърнало в новина. Това съвсем не означава, че става въпрос за някоя безинтересна историйка. Нека бъдем обективни, Бен. Ние сме само на двайсет и пет мили от световния информационен център. Щяхме да се отървем по-лесно, ако живеехме в Омаха. Това е факт.

Тайсън духна леко с уста шестоъгълната кула и тя се заклати.

Какво, по дяволите, правиш?

— Това е блестящата бяла мраморна кула, която се извисява сред безлюдните кафяви равнини на Гетинакса. Тя е последният бастион на цивилизацията в един умиращ свят. Тук са се събрали последните образовани мъже и жени… — Той духна отново и едно кубче се търколи на пода. — Но кулата е обградена от туземци и…

— Добре ли си? Искам да кажа, искаш ли да повикам линейка или…?

Той вдигна очи.

— Просто си играя. Мъжете винаги си остават деца. Мисля, че фразата е твоя.

— Както и да е. Тя се обърна и прибра някакви пакети във фризера. Тая сутрин ченгетата от пътната полиция се отнесоха с разбиране. Все пак, както изглежда, законите за ограниченията, за спиране на движението, за нарушаването на обществената безопасност и така нататък важат само за простосмъртните, а не за онези от медиите, в случай, че не си получил призовка или нещо подобно… Ако ония лайна утре отново извадят камерите си… — тя затръшна вратата на фризера.

Тайсън се сети за местната телевизионна станция, която излъчи общо около половин час новини, докато се въртеше поредната телевизионна драма. Имаше интервю с Пикард, а от време на време пускаха документални снимки от битката при Уей. Войната отново се бе завърнала във всекидневието на американците. Материала си го биваше — Въздушни снимки на горящия град, после дадоха в едър план как пехотата се опитва да премине река Пърфюм през единствения оцелял железопътен мост, а накрая показаха претъпкания с нещастни бежанци университет. Не показаха типичните селяни, а някакви среднозаможни виетнамци — студенти, лекари, свещеници, монаси и администратори. Каймака на обществото — мръсни и окаяни, които ридаеха пред камерата. Много добър материал.

Шоуто завърши с репортер, застанал пред някаква къща, и на Тайсън му бе необходимо известно време, за да разбере, че това е неговата собствена къща. Репортерът казваше заключителните си реплики на фона на околните къщи, а камерата бе уловила и няколко любопитни съседи. После показаха в едър план входната врата на Тайсън. Журналистът завърши с думите: „Зад тази врата живее единственият човек, който може да отговори на въпросите на Андрю Пикард. Но този човек не иска да говори. Ще трябва да почакаме, за да видим дали той ще проговори някога за онова, което се е случило в онази болница преди осемнайсет години.“

Тайсън потупа доста силно най-горното кубче. Кулата се разклати, после пак се успокои, без да се срути.

— Земетресение. Страшна разруха, но кулата, построена от последните световноизвестни майстори строители, си стои непокътната. — Той отново се прозя, после се обърна към жена си: — Знаеш ли, Марси, въпреки целия интерес, който хората проявяват към мен и моите проблеми, подозирам, че значителна част от тях изобщо не са прочели онази глава от книгата на Пикард. И въпреки това си въобразяват, че знаят за какво става въпрос.

Марси също се прозя.

— Те изчакват историята да се филмира и да я дадат по телевизията, Бен. — Марси прибра и последните покупки. — Благодаря ти, че ми помогна.