Обречен на мълчание

— А защо ти трябва да го сънуваш? Та ти го преживяваш наяве. „Животът е сън в нощта, страх сред страховете, един гол бегач, изгубен сред дъжд от стрели.“ — Артър Саймънс. — Тя доля полупразната му кафена чаша с „Гранд Марниър“.

— Благодаря — каза Тайсън на жена си. — Трябва да измъкнем Дейвид оттук веднага след като свърши учебният срок. Горкото дете, навярно изживява някакъв ад, но не е обелил нито дума досега.

Марси кимна.

Тайсън отпиваше от кафето си, в което бе сипал малко портокалов ликьор. Той знаеше, че Дейвид е научил за прословутата снимка много отдавна. Преди около година Тайсън го бе намерил седнал на пода в бърлогата си с въпросния брой на „Лайф“ на колене и облещил очи в снимката на майка си. Тогава реши да не остави нещата без коментар. Няколко дни по-късно седна на разговор с Дейвид и му изнесе кратка социологическа лекция за „Епохата на водолея“. Тогава смяташе, че е странно мъж на средна възраст да защитава разпуснатия морал на своето поколение пред един юноша. Но моралът, подобно на войната и мира, имаше цикличен характер. Викторианците никак не са одобрявали морала, дрехите и литературата на предишната епоха от времето на крал Джордж. Поколението на Дейвид, макар и да не бяха светци, все пак не бяха толкова свободомислещи като родителите им някога.

Дейвид го бе изслушал от началото до края, бе кимал в знак, че разбира, но нещо подсказа на Тайсън, че момчето не може да приеме не само снимката, на която майка му е гола, но и начина на живот на родителите си.

Тайсън осъзна, че той самият бе смекчил до известна степен детайлите, отнасящи се до снимката преди всичко по отношение на миналото на Марси и тяхната брачна връзка. Веднъж Марси сподели пред приятели: „Бен е станал по-либерален и по-разкрепостен, а аз станах по-консервативна сега, когато съм на средна възраст. Това е отпечатъкът на осемдесетте години.“

Тайсън съзнаваше, че се дразни от миналото на Марси, както и от настоящата и работа, която й налагаше непрекъснато да се среща с преуспяващи мъже. Тя трябваше да ходи по командировки, закуски, обеди, късни вечери, ангажименти в службата и да присъства на най-различни обществени прояви. Съществуваха безброй основания да бъде ревнив и те бяха имали не малко разгорещени разговори, когато Марси се бе прибирала вкъщи по малките часове, леко клатушкайки се. Единственото нещо, което досега не бе сполетявало брака им, бе скуката. Той й каза:

— Добре се справяш с всичко. И си съвсем права. Нямаш нужда от него.

Тя си наля трето питие. Гласът й бе станал леко провлачен.

— За добро или лошо? За какво, дявол да го вземе, е всичко това. — Замисли се за момент, после добави: — Ти също се справяш не по-лошо от мен. Аз… аз винаги съм те уважавала… но имаше едно време… нали знаеш, когато те намирах за блудкав и сантиментален. Мисля, че сама малко допринесох за това… Никога не съм искала да те лишавам от твоята мъжественост… Никога… И се радвам, че се държиш като истински мъж… Искам да кажа, че характерът се изгражда в трудни ситуации, не съм ли права?

Всички имаме нужда да сме под някакво напрежение, за да чувстваме, че живеем… това може да ни направи по-силни и да заздрави брака ни… Но прекалено силно напрежение и стрес… — Тя надигна чашата, отпи и се уригна. — Не знам.

Тайсън кимна. Марси бе самоуверена жена и той отдавна знаеше това. Тя живееше в пълния смисъл на тази дума, а там, където има живот, има и проблеми.

Погледна я.

— Сега се сещам за оня път, когато доведох на вечеря у нас Кимура, Сайто и жените им. А ти им сервира китайски замразени ястия от кулинарния магазин.

Марси каза невинно:

— Да не би да съм се изложила? Тайсън се усмихна.

— Никога досега не си ми споменавал за това. — Тя се ухили. — Та нали им сервирах ония лайна с пръчки, за Бога. — И добави малко обидено: — Освен това им приготвих и онова питие-убиец от саке и бърбън — „Бомбата над Хирошима“. Всички го харесаха.

Тайсън се засмя.

— Не ми се смей, надут, досаден нахалник. Тайсън спря да се смее и пристъпи към нея.

— Кой е нахалник?

— Ти, ти, надут пуяк, дето все недоволничиш… Той я сграбчи за раменете, вдигна я във въздуха и я тръшна на бар-плота сред чашите от кафе, кубчетата захар и вестника му.

— Какво, по дяволите, правиш, Тайсън?

— Ще те чукам, госпожо.

— Тук?

— Тук. — Той разкопча ципа й и смъкна полата заедно с бикините надолу към глезените, измъкна ги над сандалите и ги метна на пода. — Разтвори си краката.

Тя разтвори крака, бутайки чаши и пепелници от бара. Той смъкна гащетата си надолу и се метна на бара между бедрата й. Без много подготовка влезе в нея и усети, че тя е влажна и готова.

Марси разпери ръце и се вкопчи в ръбовете на плота.

Движенията на Тайсън бяха къси и резки, но усети, че се хлъзга по гладката повърхност. Изправи се на колене.

— Обърни се обратно.