Обречен на мълчание

Никой не знаеше какво да отговори на това забележително изказване. Тайсън се загледа в синия пушек, увиснал над масата и погледът му се плъзна нагоре към бетонния таван с малки кръгчета дебело стъкло, подобни на дъната на синьозелени бутилки.

* * *

Тайсън погледна нагоре към точицата светлина на куполообразния таван на бункера и си спомни за една ярка звезда в нощното небе на планетариума Хейдън. Предполагаше, че дупката е направена от някой бронебоен снаряд, улучил дебелия заоблен капак на бункера вероятно още по времето на някое отдавна забравено сражение между французите и виетнамците.

Някой запали клечка кибрит и неочаквано ярката светлина на горещия фосфор стресна мъжете. Запалиха свещ, поляха малко восък на земята и залепиха свещта за него. Слабият пламък на свещта изглеждаше необичайно ярък и сенките на мъжете легнаха върху кръглите стени.

Тайсън си запали цигара със запалката, която му бяха подарили хората от неговия взвод. „Да, въпреки че вървя през долината на смъртта, аз не се страхувам от злото… защото съм най-злият образ… и ти си в мен.“

Тайсън се облегна на студената бетонна стена и притисна колене към гърдите си. Повече надушваше, отколкото виждаше мокрите им платнени дрехи и принадлежности, разхвърляни из бункера. Различи всеки един от хората си на слабата светлина: Кели седеше от дясната му страна, Бранд от лявата, и двамата опрели гръб на стената. Покрай стената, също седнали, се бяха наредили Скорело, Садовски, Холцман, Бронтман, Селиг, Уокър, Симкокс, Калейн, Сантос, Манели и Де Тонг. Отсреща, на около пет метра разстояние, между увитите в одеяла тела на Кейн и Питърсън, седеше Ричард Фарли. Муди лежеше на земята пред него и пред Бранд и стенеше. Тайсън се наведе към Бранд и попита тихо:

— Ще изкара ли до сутринта?

— Опасявам се само от отравяне на кръвта — прошепна Бранд. — Иначе ще се оправи.

Тайсън се наведе напред и каза на Муди:

— Как си, синко?

На Муди му трябваха няколко секунди, преди да успее да отговори завалено със замъгленото си от морфина съзнание:

— О… лейтенанте… чувствам се и зле, и добре… Изпратете ме вкъщи… напускам…

— Добре — отвърна Тайсън. — Заминаваш за вкъщи.

— Подпишете заповедта.

— Добре. И аз, и докторът ще подпишем.

— И Браудър.

— И Браудър — каза Тайсън.

— Наистина ли?

— Наистина. — Тайсън се обърна шепнешком към Бранд. — Да го върнем ли вкъщи?

— Не — отвърна Бранд. — Ще може да се върне в строя след няколко седмици. Повърхностна рана. Опасявам се само от отравяне на кръвта.

Тайсън се облегна отново на стената и си дръпна от цигарата. На нивото на очите имаше четири дълги тесни процепа за стрелба, Де Тонг надничаше през онзи, който гледаше към Уей, а Садовски през срещуположния гледаше към Ан Нин Ха. Тайсън виждаше пламъците и отблясъците на нощната битка, просветващи в тесните бойници и чуваше боботенето на бълващата снаряди артилерия и грохота на въздушните удари. Помисли си, че е лош знак това, дето единствените двама сержанти във взвода вършеха онова, което би следвало да наредят да правят на войниците.

— Докторе — тихо каза Скорело.

— Да.

— Ще миришат ли?

— Да, мъртви са — отговори Бранд.

— Не можем ли да ги изнесем навън?

— Не! — прозвуча гласа на Фарли през влажния въздух. — Животните ще ги нападнат.

— Увийте ги двойно — каза Бранд. — Всеки с по две одеяла и ги завържете от двата края. Въпреки че пак няма никаква гаранция.

Няколко души се приближиха към двете тела и изпълниха инструкциите на Бранд. Тайсън изгаси цигарата си на пода и опипа дръжката на автоматичния си пистолет 45 — ти калибър в кобура му. Чудеше се дали знаят, че Кели му го е дал. Чудеше се също дали ще го използва и дали изобщо ще има възможността да го използва. Чу около него да си шептят и се изпълни с усещането, че този шепот може да завърши с тракането на автоматична пушка. Извади дневника от задния си джоб, сви още повече краката си и записа нещо, след което мушна дневника в колана под ризата.

Нощта бавно измина. Свалиха обувките си, краката им изсъхнаха, смениха чорапите и отново си сложиха обувките. Запалиха няколко от таблетките сух спирт и свариха вода в канчетата си. Мирисът на кафе, чай и какао се смесиха със зловонието на таблетките, мокрия бетон и миризмата на страха, излъчвана от седемнайсетте им тела. Някои започнаха да играят карти, но бързо изоставиха това. Още няколко души се изредиха да гледат през бойниците. Някои излязоха навън под дъжда, за да уринират или да повърнат. Радиостанцията, която беше включена на най-слабия възможен звук, въпреки всичко изпълваше бункера с постоянното си електронно пращене. На всеки половин час свързочникът на Браудър викаше взводовете да докладват за положението.