Обречен на мълчание

Тайсън усети острата миризма на местната марихуана, но си помисли, че в неговото положение не може да арестува никого. Всъщност, с ирония помисли той, колкото повече пушеха, толкова повече му харесваше. Извади плоската си бутилчица с уиски от раницата, пийна си малко и го подаде на Кели. Кели също си пийна и я подаде надясно. Докато мина покрай стената и стигна до седналия от лявата му страна Бранд, шишенцето беше празно.

— Надявам се жълтите да не ни улучат — каза някой и се разсмя. И други се разсмяха, но Тайсън си помисли, че смехът им беше твърде несигурен.

Радиостанцията отново оживя.

— Мустанг — едно-шест-Индия, тук е шест-Индия — каза гласът, в когото разпознаха свързочника на Браудър. — Свържете вашия Шести с моя Шести, моля. — Кели се поколеба, после предаде радиофона на Тайсън. В бункера се възцари пълна тишина, когато гласът на Браудър прозвуча тихо, но изключително ясно, както винаги нощем на бойното поле. — Едно-шест, тук е Шести. Трябват ми някои подробности за проведеното от вас сражение за големия Шести.

Тайсън облиза устните си и отговори в радиофона:

— Ясно, но не може ли това да почака до сутринта? Опитваме се да се скрием.

— Добре. Ще предам на батальона. Добре ли са хората ти?

— Да. Наоколо има доста радиолокатори. Чува се оживено движение. Ако продължим връзката, скоро ще ни чуете твърде силно и твърде ясно. Междувременно, в доклада за положението няма нищо ново — каза Тайсън, надявайки се гласът му да звучи нетърпеливо.

— Добре. Успокойте се. Утрото наближава.

— Така е, край.

— Край.

Тайсън подаде радиотелефона обратно на Кели.

— Когато се приближавахме към болницата — каза Кели, — се натъкнахме на силен огън. Питърсън и Туди бяха ранени. Ние залегнахме и отговорихме на огъня. В сградата имаше значителни въоръжени сили на противника. Не знаехме, че е болница. Лейтенанте?

— В сградата имаше значителни противникови сили — проговори Тайсън в тихия бункер. — Аз реших да предприемем атака. Стреляхме и напреднахме към постройката. Влязохме вътре и завързахме бой с врага в стаите. Садовски?

— Влязохме вътре и завързахме бой с врага в стаите. Де Тонг?

— Влязохме вътре и завързахме бой с врага в стаите. Белтран?

— Влязохме вътре и завързахме бой с врага в стаите. Калейн?

Тайсън се заслуша в литургията. Когато стигнаха пак до него, той добави още едно изречение и паството му отговори.

Часовете изминаваха, отчасти в мълчалив размисъл, отчасти в реконструиране на подробностите на случилото се вътре в болницата. Тайсън забеляза, че одеялата, обвиващи двата трупа се издуваха като балони. Забеляза също, че мъжете бавно изпадаха в някаква летаргия — естествен резултат от умората, марихуаната и следстресовото им състояние. Изглежда, че възприемаха всичко, което им казваше. С всеки изминат час той си възвръщаше властта.

Лъжливото разсъмване, типично за тропиците, се промъкна през източната бойница, след което настъпи тъмнина — най-тъмният час от денонощието.

— Постройката изгоря напълно — каза Тайсън, — и не разполагаме нито с оръжие, нито с трупове, които да предадем. Но според мен, жертвите отстрана на противника са около двайсет.

— Горе-долу толкова бяха. Ски? — каза Кели. Садовски сякаш се замисли, преди да отговори.

— Броиш ли и двамата, които Калейн уби с ръчната граната?

— Докладвах за тях, нали, лейтенанте? — каза Калейн.

— Да — отвърна Тайсън. — Преброил съм ги. — Той запали цигара и пийна от топлата вода в канчето си.

— Преследвахме бягащия враг към Уей, но изгубихме следите им — добави.

— Точно така — каза Де Тонг. — Забелязах този полуобрасъл стар бункер и решихме да проверим какво има вътре.

— Приближихме се внимателно — каза Белтран. — Уокър хвърли вътре една граната, след което нахлухме в помещението.

— Беше празно — каза Уокър, — и решихме да се укрием тук, защото бяхме доста изтощени.

Тайсън погледна към процепите в стените. Заревото на нощта избледняваше, а небето просветляваше под лъчите на новата зора. Дъждът беше спрял, а навън бе настанала странна тишина, последвала обичайното оттегляне на врага призори.

За момент Тайсън се загледа в пращящата свещ, след това, както беше легнал, се примъкна по-близо до нея в центъра на бункера. Кели, после Садовски се придвижиха до него, последван от Де Тонг и от останалите мъже. Тайсън протегна ръката си напред и Кели сложи своята върху тази на лейтенанта. Тайсън ги наблюдаваше, докато всеки един от тях сложи ръката си в кръга и Тайсън се вгледа във всяко лице на светлината на потрепващия пламък на свещта. Не знаеше точно какво изпитва към тези мъже, но изглежда надделяваше съжалението.

— Даваме думата си като войници — започна Тайсън с добре овладян глас, — като братя, като другари по оръжие, като мъже, като приятели, като хора, преминали заедно през страданията и, може би, като християни. И знаем за какво даваме дума. И то е завинаги. Кели?

— Давам дума. Докторе?

— Давам дума. Садовски?

— Давам дума. Де Тонг?

— Давам дума. Белтран?

* * *