Обречен на мълчание

Всеки от нас можеше да се завтече при полковника и да предаде останалите — каза Ернандо Белтран. — Но в онази нощ ние си дадохме дума. И устите ни трябваше да останат запечатани до смъртта ни. Аз не съм казал на никого, дори на свещеника. Така че нося този смъртен за душата ми грях в себе си… това избиване на монахини… И трябва да се моля всеки ден Бог да ми прости, когато застана пред Него. Ако Той не го направи, ще бъда прокълнат навеки. Направих го заради нас.

Тайсън се заслуша в разговора им, после каза рязко:

— Достатъчно. Ще обсъждаме Бранд някой друг път. — Той превключи на по-светска тема. — Къде сте отседнали?

— Армията ни настани в хотела за гости тук — отговори Садовски. — Пристигнахме миналата вечер. Но адвокатът ви ни каза, че иска да ви изненадаме.

— Искам да ви заведа в един кубински ресторант в града, на име „Викторс“ — добави Белтран. — След това ще отидем някъде другаде за още нещо. — Той се обърна към Тайсън, но Тайсън пръв му намигна и Белтран се засмя. — Да! Ще дойдете, нали?

— Аз съм под домашен арест — каза Тайсън. — Но мога да ви заведа в местния клуб довечера.

— Там не пускат редници, лейтенанте — усмихна се Калейн.

— Пускат, стига редниците да са гадни цивилни типове — каза Тайсън.

Всички се разсмяха. Известно време си говориха за разни незначителни неща. Вратата се отвори и в стаята влезе Корва. Той огледа масата и очите му се спряха на Тайсън.

— Още един шибан офицер. Нали, Винс? — извика Садовски.

— Точно така, Ски — усмихна се Корва. — Старши лейтенант от пехотата. Двайсет и пета дивизия — специализирана за бой в джунглата. Най-доброто поделение в шибания Виетнам.

Петимата мъже нададоха викове и подигравки.

— Кавалерията беше най-добрата бойна единица — каза Белтран, — и го знаеш, ако наистина си бил във Виетнам.

— Жълтите се напикаваха от страх, когато виждаха да се задава Кавалерията — добави Калейн.

Корва посочи пагоните на Първа кавалерия на раменете на Тайсън. Емблемата бе във форма на щит с черна конска глава отгоре и черна черта по диагонала на фон, известен като кавалерийско жълто.

— Виждате ли това? — Той почука по конската глава. — То е конят, който никога не сте яздили… — Той прокара пръст по диагоналната черта — … а това е линията, на която не успяхте да се задържите. А жълтото говори само за себе си.

— О, глупости! — рязко каза Садовски.

— Върви по дяволите! — каза Калейн.

— Скрий се! — предложи му Уокър.

— Просто се шегувах, момчета — вдигна ръка Корва. — Стара армейска шега. Всички завиждаха на кавалерията.

— Ти си дяволски прав — каза Калейн.

— Добре. Време е да вървим — каза Корва, поглеждайки към часовника си. — Бих искал да ви помоля да изчакате тук, въпреки че не мисля, че ще ви извикам.

Тайсън стана и другите мъже също се изправиха. Белтран извади от куфарчето си малко шише с ром и го изпразни в седемте чаши с ново кафе.

— Малък тост, господа! — Той вдигна крехката чашка в животинската си лапа с маниера на човек, свикнал да вдига наздравици.

— Тост за мъртвите, да ми прости Господ — каза той. — Не мога да си спомня имената на всички, но Той знае кои са те.

Всички пиха.

— А на вас успех, лейтенанте — каза Уокър. Корва остави чашата и вдигна куфарчето си.

— Е, Първа кавалерия да тръгва през долината на смъртта.

Тайсън стисна ръцете на всички присъстващи и излезе с Корва.

— Приятно е да се види, че хората се гордеят с отряда си — отбеляза Корва вън в коридора.

— Особено като се има предвид, че са минали две десетилетия.

— Така е — каза Корва и добави: — това няма да ни навреди и по време на военния съд. Приятна ли беше изненадата?

— Исках да те размажа.

— Но изглеждаше така, сякаш ти е приятно.

— Е… приятно ми беше да ги видя, след като преодоляхме първия момент на смущение.

— Изглеждат доста симпатични хора.

— Всички те са убийци — каза Тайсън, след като повървя известно време в мълчание.

— Да, но те са нашите убийци.

Двамата се качиха по стълбите и спряха пред вратата във фоайето, на която висеше надписа „Зала Стоунуол Джоунс“.

— Погледни всички в очите, когато влезеш вътре — каза Корва. — Не е нужно да козируваш на полковник Гилмър. Нашата маса е вдясно от входа. Имаш ли някакви въпроси?

— Как изобщо се стигна до там?

— С постоянство. — Корва отвори вратата и те влязоха.

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТА

Стаята беше обширна и хубава, с добре лъснат дървен под, използваше се за неофициални приеми и за пушене. Централната стена беше от тухли с каменна камина. Другите стени бяха облицовани с тъмно дърво. От камината до края на тухлената стена имаше френски прозорци с ветрилообразни малки прозорчета над тях. Напълно уместно над камината висеше портрет на Томас „Стоунуол“ Джаксън, който някога бе служил във форт Хамилтън, преди да замине на юг.

Пред камината имаше подиум и зад него бе застанал полковник Фарнли Гилмър. Вдясно от Гилмър имаше масичка за бридж, зад която седеше майор Керън Харпър.