Обречен на мълчание

— Господин Фарли — попита подполковник Макгрегър, — вие казахте, че лейтенант Тайсън е дал заповед да бъдат избити всички болни и ранени неприятелски войници в болницата. Съзнавам, че оттогава е изминало изключително много време, но бихте ли могли да си спомните какви думи използва?

Фарли почука с пръсти по двете облегалки на инвалидната си количка.

— Нещо като… — най-накрая отговори той, — „идете да намерите жълтите“… не, каза „Войниците от северно-виетнамската армия“, или може би „Виетконгците“… „Идете да ги намерите и ги разкарайте“.

— Имал е предвид северно-виетнамските войници и виетконгците в леглата?

— Да, сър.

— Той каза ли това?

— Мисля, че да.

— Откъде знаете, че е имал предвид северно-виетнамските войници и виетконгците в леглата?

— Нямаше други северно-виетнамски войници и виетконгци наблизо.

— А вътре или в околностите на болницата нямаше ли противникови войници?

— Не, сър. Те избягаха.

— Благодаря ви.

— Господин Фарли — попита капитан Морели, представителят на адютантския корпус, — имам само един езиков въпрос. Думата „жълти“. Това противниковите войници ли означаваше? Или цивилните? Или и двете?

Фарли изглежда се зарадва, че някой най-сетне му задава толкова лесен въпрос.

— Жълтите можеха да бъдат и двете. Дръпнатите очи бяха цивилните. Дребните можеха да означават и двете. От голямо значение беше къде си и какво правиш. Чарли винаги беше противника, най-общо.

— А Чарли винаги ли беше жълт? И нали жълтите невинаги са били Чарли?

— Човек никога не можеше да разбере дали един жълт не е Чарли — усмихна се за пръв път Фарли.

— Разбирам. Благодаря ви.

— А в болницата — попита полковник Муър, — лейтенантът даде ли ви изобщо някаква непосредствена заповед?

— Не, сър — поклати глава Фарли. — Той даде само тази единствена заповед. Да се убият болните и ранените. Крещеше го на всички.

— И не е наблюдавал непосредствено изпълнението на заповедта си?

— Не, сър. Той остана в операционната зала.

— Вие видяхте ли лично как се изпълняваше заповедта му?

— Не, сър. Аз бях в операционната зала.

— Но в операционната зала е имало двама неприятелски войници и вие сте видели как ги застрелват.

— Точно така. Това го видях.

— Какво стана първо, господин Фарли — убийството на двамата лекари в операционната зала или заповедта на лейтенант Тайсън да убиете болните и ранени неприятелски войници?

— Мисля, че първо бяха застреляни двамата лекари — отвърна Фарли. — Не мога да си спомня. Беше твърде отдавна.

— Как бихте могли вие или хората от вашия взвод да определите кои от пациентите са били неприятелски войници?

Фарли се замисли за известно време.

— Не зная — отговори той.

— Лейтенант Тайсън даде ли някакви указания на хората за методите за разпознаване?

— Не, сър. — Изглежда, че Фарли реши да се възползва от възможността и каза: — Точно затова заповедта му беше безумна. След като я даде, всеки от нас можеше да застреля когото си иска. Жените също бяха виетконгци. Както и възрастните мъже.

— Но жените и бебетата от родилното отделение не са били такива.

— Предполагам, че не.

— И болничният персонал не е бил нито от северно-виетнамската армия, нито от виетконгците.

— Не, сър. Но те се грижеха за тях.

— Забелязахте ли някой от вашия взвод да се опитва да спре стрелбата?

— Не, сър. Някои момчета не стреляха. Или поне аз не ги видях да стрелят.

— Можете ли да назовете някого, който не е стрелял?

— Единственият, за когото съм сигурен, е доктор Бранд. Той не стреля нито веднъж.

— Благодаря ви. — Полковник Муър се обърна към полковник Спраул: — Съдебният състав няма повече въпроси.

Полковник Спраул погледна надолу към Ричард Фарли.

— Свидетелят е свободен, подлежи на повторно призоваване. — Спраул погледна към часовника си и каза на Пиърс: — Искате ли да призовете следващия си свидетел?

— Не, ваша светлост. — Пиърс се изправи. — Показанията на следващия свидетел могат да отнемат много време. Бих предпочел да започнем следващата сутрин.

— Съдът ще поднови заседанието си утре в десет часа сутринта — обяви полковник Спраул.

Всички станаха, когато полковник Спраул слезе от амвона и напусна залата на съда.

— Група аматьори — каза Корва на Тайсън.

— Според мен те зададоха много добри въпроси. Какво ти подсказват въпросите им?

— Че са повярвали в историята за избиването на хората. Глупак като Фарли не може да сътвори показания в продължение на час и половина за нещо, което изобщо не се е случило. Утре Бранд ще довърши обрисуването на картината. Всичко, което съдебният състав иска да разбере, е каква точно е била твоята роля, ако си имал такава, в това избиване. Те не искат да чуват за престрелки и схватки в стаите. — Корва вдигна куфарчето си. — Усещах, че това може да се случи. И още щом Фарли започна разказа си, почувствах как всички разбраха, че написаното в книгата на Пикард е в основни линии вярно.

— Ами да — каза Тайсън.

Корва се вгледа в изпразващите се пейки и забеляза, че Марси не е останала да ги чака. Той се обърна обратно към Тайсън:

— Къде искаш да отидем сега?

— В Париж.

— В моето ергенско жилище или в твоя апартамент?