Обречен на мълчание

— У вас. — Тайсън огледа вече празната църква, ако не се броеше очакващия го полицай и полковник Пиърс, който маниакално подреждаше книжата си. Тайсън се приближи до него и Пиърс погледна нагоре от стола си.

— Да? — каза Пиърс.

— Да, наистина — отзова се Тайсън.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Да, можете. Можете да кажете от мен на Ричард Фарли, че не му се сърдя. Ще го направите ли?

— Да.

— И да кажете на доктор Бранд, че е дошло време да си връщаме. Ще го направите ли?

— Мисля, че доктор Бранд го знае — отвърна Пиърс все така седнал на стола си.

Корва сложи ръка върху рамото на Тайсън и го дръпна встрани. После каза на Пиърс:

— Доста си напреднал, Греъм. Много съм впечатлен.

— Най-доброто още предстои — усмихна се Пиърс със стиснати устни.

— Май ще трябва да прекарате нощта, държейки доктор Бранд за ръката — каза Корва. — Два аспирина и до утре сутринта. Приятен ден. — Корва се обърна и излезе с Тайсън през страничната врата в коридора.

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТА

Пътят от сграда 209, известна също като Грешъм Хол в ергенския жилищен сектор на базата, към офицерските семейни жилища минаваше по улица Пенс, тиха алея с малко постройки, която пресичаше по-голямата част от откритата и лишена от дървета част на Форт Хамилтън. Пътят от Офицерския клуб към хотела за гости също минаваше по улица Пенс, но в обратната посока. Така че, помисли си Тайсън, не бе само пръст на съдбата, че се намери на една и съща улица със Стивън Бранд.

Тайсън го забеляза много преди Стивън Бранд да го забележи, въпреки че бяха единствените двама души, които вървяха по тревата, обрамчваща тясната улица. И странното беше, че той разбра, че това е Бранд много преди да успее ясно да различи чертите му на силно раздалечените улични лампи.

Беше няколко минути след десет часа вечерта и той току-що бе напуснал жилището на Корва в ергенския квартал, където основният предмет на разговора им беше човека, който в този момент вървеше на по-малко от двайсет метра пред него. Тайсън все още бе с униформа, защото не беше се прибирал да се преоблече. Забеляза, че Бранд носеше обемисто пардесю, за да се предпази от хладния нощен въздух, ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете, а брадичката му бе опряна на яката на палтото, което вероятно беше причината да не забележи приближаващия към него Тайсън.

Тайсън се огледа, но не забеляза обичайно придружаващия го патрул. Той вече беше на около пет метра от Бранд, който, усещайки, че някой се приближава към него, се дръпна още няколко стъпки навътре в тревата, за да остави място за човека, идващ към него.

Тайсън видя, че не само палтото бе обемисто, същото се отнасяше и за тялото под него. Бранд се беше подул като превтасало тесто, а лицето му сякаш също имаше вида и цвета на брашно и масло. Беше почти плешив, с изключение на кичур нелепо дълга коса, която се спускаше върху яката на тъмносиньото му палто. Тайсън се почуди как изобщо бе успял да го познае отдалече, след като това и сега бе трудно.

— Здрасти, докторе.

Бранд спря, макар че „замръзна на място“ би било по-точно, помисли Тайсън. Бяха на по-малко от два метра един от друг и можеха да си стиснат ръцете, ако някой от тях имаше желание за това.

Бранд не изглеждаше учуден, нито пък притеснен. Или поне изглеждаше сякаш току-що се бе натъкнал на пациент, когото смътно си спомняше. Той погледна Тайсън с хладно професионално безразличие, дори го изгледа от главата до петите. Тайсън изпитваше непреодолимо желание незабавно и на място да му счупи врата. В най-буквален смисъл да го сграбчи, както го бяха учили в курса по ръкопашен бой, и да прекърши врата му между третия и четвъртия прешлен.

— На разходка, а? — Тайсън.

— Аха — кимна Бранд.

— От клуба ли идваш? — Да.

— Базата е малка — отбеляза Тайсън.

Бранд не бе променил положението на тялото си от момента, в който беше замръзнал на място с единия крак пред другия, леко извърнат към Тайсън.

— Не ми е разрешено да разговарям с теб.

— Напротив, докторе. Свидетелите могат да говорят с подсъдимия. Но ако ти не искаш да говориш с мен, това е друг въпрос.

— Нямам какво да ти кажа.

— Запази си гласа за утре.

Бранд не помръдна и не отговори. Изглежда усещаше, че тази случайна среща трябва да има някаква развръзка.

— Ей, кога се видяхме за последен път с теб, докторе? — попита Тайсън, сякаш отговорът трябваше да бъде „На купона след мача в Пристън“. И за да не остави Бранд да си помисли, че въпросът е риторичен, добави: — Кога?

— В канавката на Ягодовото поле.

— Именно. Какъв ден беше само. Какво стана след това?

— Не си спомням — сви рамене Бранд.

— Ти добре се погрижи за мен в канавката.

— Благодаря — каза Бранд.

— Лекарите на кораба казаха, че превръзката е била направена много професионално.

— Нямаше какво толкова да направя или да сбъркам с рана като твоята. Радвам се да видя, че не куцаш.

— Само малко ме понаболява при такова влажно време.

— Винаги става така.

— Така ли? Мислех, че някой ден ще ми мине. Бранд се поизправи и се огледа наоколо.

— Оженил си се — каза Тайсън. Бранд кимна.

— Имаш ли деца?