Обречен на мълчание

— Две. Момче и момиче. На шестнайсет и на дванайсет.

— Чудесно семейство.

— Да.

— Знаеш ли, преди около месец видях някои от стария отбор — каза Тайсън. — Белтран, Садовски, Скорело, Уокър и Калейн. Питаха за теб.

Бранд се усмихна за пръв път, но беше повече гримаса, отколкото истинска усмивка.

— Така ли?

— Да. Интересуваха се от здравословното ти състояние в бъдеще.

Бранд не отговори.

— Често ли се виждаш с Фарли?

— От време на време. — Бранд измъкна ръка от джоба си и си погледна часовника. — Трябва да тръгвам.

Тайсън не обърна внимание на думите му.

— Какво стана със снимките?

— Кои снимки?

— Със снимките, докторе. С твоите полеви изследвания по женска анатомия.

Бранд направи крачка напред, но Тайсън също направи крачка настрани, за да му попречи пътя. Сега бяха още по-близо един до друг, на по-малко от метър разстояние, което позволяваше да се нанесе удар, ако някой от тях имаше желание да го направи.

— Не е безопасно дори да ги скриеш някъде — каза Тайсън. — Можеш да умреш или изобщо нещо да ти се случи, и всичките ти вещи ще бъдат прегледани. Може би някое от децата ти ще намери татковата кутия със спомени от войната и ще я отвори след десетина години. Ще бъде много лошо за посмъртната ти репутация. По-добре ще е да ги изгориш, независимо колко ще те заболи да го направиш.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна му Бранд.

— Въпреки че снимките, които аз те видях да правиш, бяха великолепни — продължи Тайсън. — Трудно ще е да се разделиш с тях. Спомняш ли си онази с мрежестия хамак? Хрумването на местната полиция да я увие и завърже в хамака като наденица беше изключително остроумно. И всеки път, когато й пускаха ток във вагината, хамакът подскачаше, нали? Не е лесно да уловиш това с фотоапарат.

Бранд се огледа, но дългата равна улица беше безлюдна.

— Виж, докторе — каза Тайсън, — всички са леко извратени, но хората в селата, които превземахме, наистина страдаха. Спомняш ли си онази жена, която абортира, след като полицаите почти я удавиха в кладенеца? Но най-отвратителното от всичко беше, че показваше корумпираността си пред виетнамците. Едно беше всички да сме малко луди, но ти компрометира всички нас и себе си пред тези хора.

— Расист — беше всичко, което Бранд успя да каже.

— Предполагам, че съм — усмихна се Тайсън. — А що се отнася до морфина, нямам нищо против, че си ми дал малко повече, отколкото ми се е полагало, но съм любопитен да узная какво стана с липсващия наркотик.

— Пусни ме да си вървя — почти неразбираемо каза Бранд.

— И въпреки всичко, ти беше добър фелдшер. Не беше герой, но не беше и страхливец. Знаеше си работата. Въпреки че отношението ти към ранените беше отвратително. Тези хора за теб не бяха нищо повече от пушечно месо. Също като жената в хамака с електрода във вагината. Ти си едно от най-долните човешки същества, с които съм се срещал. С какво се занимаваш сега? Ортопедична хирургия? Мога ли да си направя някои изводи? Предполагам, че не. Би трябвало да навляза в психоанализата, а то не е за мен.

Бранд за пръв път погледна Тайсън право в очите.

— Ти не ме харесваше още от самото начало — каза той.

— Навярно.

— И ще ти кажа защо. Защото не обичаше конкуренцията. Ти обичаше да си лидер, великият колежанин сред всичките незначителни пехотинци, които се въртяха около теб и те обожаваха. Аз бях чужденец, друг колежанин, който си имаше своята работа, независима от теб и почитателите ти. Вие всички толкова се гордеехте с това, че сте от пехотата — войници от Първа дивизия. Колко смешно. Ако това наистина беше елитна бойна единица, просто тръпки ме побиват като си помисля за другите дивизии.

Тайсън погледна Бранд в очите.

— Ти май намекваш за нещо, докторе?

— Виждаш ли, докато бях там, размишлявах върху всичко, което виждах. За разлика от останалите, моят мозък работеше. Ти си представяше, че си рицар, висок красив галантен рицар, който води до себе си четирийсет бойци. Аз бях магьосникът, разбираш ли, лечителят, чието присъствие трябваше да търпиш и който ти напомняше, на теб и на хората ти, за смъртта. В продължение на единайсет месеца гледах как хората ги смилаха, но нищо не казах. Но там, в пунктовете за спешна помощ и в болниците, където бяха моите хора, ние поне можехме да поплачем за тази сеч. Докато бях с вас аз си затварях устата. Ти ме мразеше, защото хората ме уважаваха. Но аз не бих се борил за одобрението на тази банда, дори да бяха последните човешки същества, останали на земята.

— Докторе, ще излъжа, ако не призная, че не всичко е лъжа — кимна Тайсън. — Но то не променя онова, което стори ти, нито онова, което беше. Или онова, което съм сторил или съм бил в дадения случай. Но до онзи ден аз изпълнявах съвестно дълга си. И нямах нито едно позорно петно до онзи ден — 15 февруари.

— Изпълнявал съм дълга си, след като сам си си определил задълженията. Няма много офицери, които биха реагирали като теб на инцидента в завладяното село. На теб ти харесваше да изпиташ морално превъзходство над всички останали. Между другото, веднъж те видях да излизаш от един публичен дом в Ан Кхе.