Обречен на мълчание

— Не се чувствам много добре — въздъхна. — Може ли да продължим някой друг път?

— Не. Ще довършим всичко сега.

— Сигурен ли сте?

— Ще го довършим. Тази вечер.

Тя кимна и седна на дивана срещу него.

— Не съжалявам вас. Съжалявам себе си.

— Добре. Продължете, майоре.

Керън Харпър погледна към Бенджамин Тайсън през ниската масичка, след това извади от чантата си лист хартия и хвърли поглед към напечатаното върху него.

— Въз основа на книгата на Пикард, на документи от архива на армията, както и на показанията на Бранд, Фарли, Садовски и Скорело — започна тя, — съставих списък от още пет души, които са се намирали в болницата, и които смятаме за живи. Дан Кели, Ернандо Белтран, Лий Уокър, Харълд Симкокс и Луис Калейн — прочете, после протегна листа на Тайсън: — Можете ли да добавите още имена?

Тайсън взе списъка и го прегледа.

— Не…чакайте, да. Холцман и Муди.

— Кърт Холцман е загинал при катастрофа с мотоциклета си преди петнайсет години. Робърт Муди е умрял от рак преди две години — отговори тя. — Затова и ги няма в списъка.

— Разбирам… — Той остави листа на ниската масичка.

Пикард бе споменал в книгата си имената на повечето от хората във взвода, но не бе приложил обичайния анекс „По-нататъшна съдба“. Очевидно не е знаел къде са, иначе би се опитал да се свърже с тях, както се бе свързал с Бранд и Фарли, и както се бе опитал да говори и със Тайсън. Но може би, когато си беше правил снимката пред стената, също си бе дал труда да прочете имената зад гърба си.

— Всъщност едва днес разбрах, че Бронтман и Селиг са загинали в сражение след като напуснах Виетнам — каза той.

— Така е. Как разбрахте?

— Видях имената им.

— Да, разбира се — кимна тя. — Между другото, намерихте ли дневника си, или дневника на взвода, или както и да наричате онова, което сте водел? — попита тя.

— Не съм водил дневник.

Веждите й се повдигнаха в израз на недоверие.

— Казаха ми, че всички офицери са водили дневник или поне някакви записки. Как сте могъл да запомните радиочестотите, списъка на личния състав, повишенията, реда на дежурствата, скалата на координатите и всичко останало, без да си водите записки?

Тайсън се облегна и се загледа в една точка някъде над главата на Керън Харпър. В сандък в мазето на къщата си, където държеше повечето от военните си спомени и трофеи, той вече бе намерил парцаливия си, повреден от водата дневник, увит в сива мъхеста кожа, за която китайският амбулантен търговец, който му я беше продал, твърдеше, че е от слон, но той подозираше, че загиналото животно трябва да е било плъх. Водил бе записки всеки ден, нанасяйки ги със синя служебна химикалка, която с времето бе придобила бледовиолетов цвят. Въпреки това записките бяха достатъчно четливи, за да възбудят спомени в паметта му, и докато прелистваше страниците му, пред него изникнаха отново имена, места и случки и то така, както книгата на Пикард не бе успяла да съживи.

Записките му за 15 — ти февруари започваха по начин, напълно наподобяваш, всички останали дни: РУЗ (Ранна утрин на зазоряване) 6.32 мин., вали, студено, ветровито. Следваше списъкът на взвода, болните, бележки за снабдяването, промените в радиочестотите, координатите на целите и други малки подробности от пехотинския живот на бойното поле. Имаше само една негова лична бележка, която гласеше: „Бойният дух е ужасно нисък.“

Следващата записка на същата дата беше написана в почти пълна тъмнина, някъде след залеза на слънцето и буквите се извиваха през близо две страници. Тя гласеше: „Взводът е на ръба на метеж. Дочух заплахи, че искат да ме убият. Изпратих фалшив доклад по радиотелефона за сражение при болницата тази сутрин. Проучете случая. Господи…“.

И там записките свършваха. Господи какво? помисли си той. Господи, прости ни? Господи, помогни ни? Вече не помнеше какво бе искал да напише.

Беше мушнал дневника в колана си, защото някой се бе приближил до него в тъмнината и го бе заговорил, можеха да не се сетят да претърсят тялото му за дневника.

Проучете случая. И те го проучваха. Но за съжаление за много хора посмъртно. Самата бележка също не подсказваше особено много, но в светлината на развиващите се в настоящия момент събития, беше достатъчно уличаваща, точно колкото да го хвърли зад решетките. Въпреки всичко той не бе намерил сили да унищожи дневника и го бе изпратил по пощата на сестра си Лори в Атланта за съхранение.

— Лейтенант Тайсън? Водехте ли дневник? Той погледна към нея.

— Всъщност, да. Но доколкото си спомням той се загуби след като ме евакуираха на кораба на медицинската служба.

— Изгуби се.

— Да, заедно с повечето от личните ми вещи. След като те пренесат с хеликоптер на кораба, там те посрещат красиви медицински сестри, които те събличат, измиват и ти слагат инжекция, а всички лични вещи, които имаш, поставят в малко найлоново пликче. Вещите ти, които са държавна собственост, слагат в друго найлоново пликче. Кесарю кесаревото. Ти си просто парче повредено пушечно месо, което трябва да се обработи и поправи. А ако това се окаже невъзможно, тогава и теб те слагат в найлонов плик. Богу божието. Разбирате ли?