Обречен на мълчание

«Когато отидох на Ягодовото поле аз пях, стъпил на куп от тела и видях, аз видях, да видях стар баща да прегръща на пътя вкочанения труп на детето си.

Когато отидох на Ягодовото поле един следобед, аз видях, аз видях, да, видях кладенци и окопи, пълни с тела, телата на моите братя и сестри.»“

Керън Харпър затвори книгата и погледна нагоре към него. В стаята беше тихо и нито един от тях не продума.

— Току-що осъзнах, че вероятно Пикард е бил също така потресен и измъчен от написването на тази книга, както аз от прочитането й — продума накрая Тайсън. — Той е дишал същия зловонен въздух, който вдъхвах и аз.

Керън Харпър кимна.

— Бих искала да знам какво ви се е случило по време на онези десет или петнайсет минути на престрелката — запита тя.

— Кървях.

— Разбира се, че сте кървял. И ви е боляло. И някой лекар трябва да ви е оказал помощ. Но… — Тя се изправи. — Вижте, вие ми казахте, че между вас и Бранд не е имало неприязън, но аз определено подозирам, че е имало такова нещо.

Тайсън седна на ръба на леглото.

— Ако подозирате, че Бранд не е казал на Пикард всичко, което се е случило на Ягодовото поле, защо вярвате на субективните му спомени за случилото се в болница „Милосърдие“?

— Никога не съм казвала, че му вярвам. Какво всъщност е направил, или не е направил Бранд на Ягодовото поле?

— Това трябва да откриете вие. След това ще ми кажете какво сте открила. И аз ще ви кажа дали наистина е така.

— Добре. — Тя замълча, после рече: — Пикард живее в Саг Харбър в Лонг Айлънд. Знаехте ли това?

— Пише го на корицата на книгата.

— Да… И фактът, че вие и семейството ви прекарвате лятото там, е доста странно съвпадение.

Тайсън стана от леглото, отиде до ниската масичка и взе питието си:

— Донякъде съвпадение, а донякъде и съдба. В известен смисъл именно адресът на корицата ми напомни за това място. Някога често ходехме там… много отдавна.

— Бихте могли да го срещнете някъде там — каза тя.

— Точно така. — За момент той се замисли: — Хората по тези места имат изключително прегледни пощенски кутии, подредени покрай пътя, с фамилните им имена върху тях. — Погледна я. — Предполагам, че знаете как изглеждат пощенските кутии в провинцията. Както и да е, там можете да прочетете редица прочути имена. Но съществува някакъв неписан закон за зачитане на личния живот. Е, виждал бях името Пикард, но никога не го бях свързвал с Андрю Пикард, писателя, може би защото никога не бях чувал за него. Както и да е, близо до къщата, която бях наел преди години, на същата улица, имаше пощенска кутия с името Алгрин. Установих, че това е Нелсън Алгрин, онзи, който е написал „Човекът със златната ръка“. Имах книгата, защото много ми харесваше. Исках да почукам на вратата и да му поискам автограф. Но не желаех да нарушавам неписания закон за неприкосновеността на личния живот. Няколко месеца по-късно прочетох, че човекът е умрял. Така си и останах без автограф. Но имам и тази, другата книга, на Андрю Пикард, и мисля, че искам да получа автографа му преди да му се е случило нещо и на него.

— Не правете нищо, което… което може да ви създаде проблеми — повдигна вежди тя.

Тайсън седна на страничната облегалка на креслото и се загледа през прозореца.

— Разделихте ли се? — Внезапно го попита тя. Въпросът й го изненада, но отговори:

— Да.

— Има ли надежда да се сдобрите?

— Предполагам… Не мисля, че… Искам да кажа, че според мен сме разделени само докато всичко това свърши. Не официално. Защо?

— Просто полюбопитствах.

— Интересува ли ви? — Той си запали цигара.

— Съжалявам — каза Керън Харпър. — Съжалявам за брака ви. И за работата ви.

— Е, такъв е животът. Не може да те обвинят в масово убийство, без това да доведе до някои допълнителни неприятности.

— Лесно е да бъдеш саркастичен…

Тайсън рязко скочи на крака. Разговорът за убийството го уморяваше, ядосваше и отегчаваше.

— О, Господи, майоре, нямам нужда от проклетото ви състрадание. Стига ми толкова за днес.

— Съжалявам…

— Ако съм масов убиец, то не заслужавам състрадание. Ако не съм, ще дам всички под съд и ще замина за Швейцария. Знаете ли къде още бях днес? — продължи той. — Ходих на мемориала… Мога да стоя тук цяла нощ и да ви разказвам какво ми мина през главата през десетте минути, които прекарах там. Но всичко това вече е казано. Просто всичко е там, в тази проклета огромна черна стена. Направете ми една услуга. Идете там. Погледнете отражението си върху стената. Вземете проклетия списък на рота „Алфа“ и намерете имената им там. Вижте, не става въпрос за мен. Но как, за Бога, може правителството да продължава да петни имената на тези нещастници? Идете там, майоре, и поговорете с мъртвите, обяснете им гледната си точка.

— Ще отида — бавно кимна тя.

Внезапно Тайсън се почувства уморен и се свлече обратно в креслото си. Затвори очи.

Керън Харпър се изправи до прозореца и се загледа навън. Накрая се извърна към него:

— Да ви сипя ли едно питие?

Той я погледна на слабата светлина и кимна. Тя отиде до бара и му наля шотландско уиски и сода, след това се върна до креслото и му го подаде.