Обречен на мълчание

Като всеки добър специалист по провеждане на разпити, тя внезапно бе преминала от задаване на въпроси към ролята на търпелив изповедник. Това понякога минаваше пред самодоволните патриоти и религиозните фанатици, или пък пред малоумните, които не схващаха какви са последствията от една изповед. Но тъй като той не принадлежеше към нито един от тези типове, реши, че няма защо да се изповядва. А и те не искаха да чуят истината. Истината щеше да представи в по-лоша светлина тях и системата, а не него. Това, което те искаха, беше едно последно жертвоприношение пред Марс, още едно последно късче плът, защото дадените 57 939 жертви изглежда не бяха достатъчни, а пророците бяха предсказали, че 57 940 ще успеят да задоволят бога на войната за известно време. Но след като не си спомняше той да е започвал войната, Тайсън реши, че няма основателна причина да се принесе в жертва, за да я приключи. Осъзна, че Марси би одобрила разсъжденията му.

— Аз оцелях — изрече на глас, но не на Керън Харпър. — Сега съм застанал на изходната база. И не можете да ме преследвате. Каква давност има за подлагане на преследване?

Керън Харпър се изправи и се приближи да големия широк прозорец. Хвърли поглед нагоре по Пенсилвания авеню към ярко осветения Бял дом.

— Там, в онази сграда, живее човек, който знае вашето име — каза тя, — и на чието бюро лежат доклади, в които се говори за вас.

Тайсън погледна към тъмния й профил, открояващ се на фона на прозореца.

— Този човек се занимава ежедневно с проблеми от световно значение и с въпроси, касаещи сигурността и оцеляването на нацията — продължи тя. — От време на време, поради структурата на нашето законодателство, му се налага да се занимава лично и с делата на някои отделни граждани. Той е главнокомандващ на въоръжените ни сили, и следователно ваш и мой началник. Може да ви гарантира снизхождение, имунитет и опрощение. Може да ви върне на служба в армията, както и да ви освободи от нея. И в определен момент ще трябва да вземе решение по вашето дело; преди, по време, или след военния съд. — Тя обърна главата си към Тайсън. — Скоро, в близките няколко дни, той ще даде пресконференция. Там ще се спомене и вашето име. Той или неговите помощници са подготвили кратко изказване по вашия случай. Имам сериозни подозрения, че на него му се иска никога да не бе чувал името ви и се надява, че след пресконференцията вече никога няма да му се налага да го чуе.

— Значи ставаме двама, споделящи това желание.

— И нацията, господин Тайсън, би искала никога да не бе чувала името ви.

— Тогава значи желанието е всеобщо. — След това попита: — А вие?

— Радвам се, че се запознах с вас. Вие сте забележителен човек… Човек, който може би ще се превърне в критерий, според който в бъдеще ще съдят другите — добави малко смутено тя.

За момент той се загледа в нея, след това отбеляза:

— След като казахте това, сигурно искате да си отидете.

— Необходимо ли е?

Той замислено потърка брадичката си:

— Не. Не мисля. Не мисля, че ще имаме друга възможност да си говорим без свидетели и адвокати. Така че и двамата трябва да се възползваме максимално от нея.

— Да, а когато двама души са сами, се пораждат известни напрежения… Когато има още един, всичко става сложно и неестествено. Не бихме могли да говорим така.

Тайсън постави десния си крак на ниската масичка и рязко дръпна нагоре крачола на панталона си, като оголи пищяла и коляното си.

— Елате тук. Погледнете. — В гласа му имаше нещо, напомнящо за тона на офицер от пехотата, което я накара да му се подчини незабавно и без да мисли. — Погледнете. Това е нещо, което не бих направил при официален разпит. Елате по-близо.

Тя пристъпи по-наблизо и погледна надолу към дебелия изпъкнал червен белег.

— Не е кой знае какво като рана, майоре. Но когато ти се случва на тебе, започва да ти се гади и кожата ти настръхва.

Тя продължи да се взира в старата рана, сякаш я изучаваше, за да открие някакъв скрит смисъл.

— Веднъж един психоаналитик ми говори в продължение на два часа за възбуждащия ефект, който телесната рана оказва върху умствените травми. Великата истина, която ми разкри, беше: „Обезобразяването и болката се превръщат в ежедневно напомняне за преживяната травма.“ — Тайсън смъкна панталона си надолу. — И наистина е така.

— Психоаналитик? — попита тя, като погледна нагоре към него.

Тайсън осъзна, че не биваше да и казва това.

— Просто един приятел — отвърна той. — Веднъж се заговорихме на един коктейл.

Тя кимна, но той забеляза, че не му е повярвала.

— Бранд лекувал ли ви е?

Тайсън хвърли поглед нагоре към нея, но не отговори.

— Бранд лекувал ли ви е?

— Не.

Той стана, направи няколко крачки към центъра на стаята и се обърна към нея.

— Защо не? Нали е бил фелдшер на взвода?

Тайсън не отговори.

— Беше ли там, когато ви раниха?

— Попитайте него.

— Аз питам вас.

— Питайте него.

За момент тя се смути, после се окопити: