Обсидианова пеперуда

— Просто се опитвам да тествам границите на нашето неразбирателство, Бернардо, защото повярвай ми, не искаш да те разбера погрешно. -

— Няма недоразумение-, каза Бернардо и в гласа му нямаше никакво дразнене, само суха сериозност, която ми напомняше за Едуард. — Мисля, че е тъпо да предадем Олаф на полицията. -

— Те вече ще са там, Бернардо.-

— Ако има само двама униформени, ние можем да му помогнем да избяга.-

— Да не би да казваш да убием полицаи?-

— Не съм казал това.-

— Недей. Не отивам там, защото не само няма да те последвам, но ще те погреба там.

— Зради две ченгета, които дори не познаваш.-

— Да, заради две ченгета, които дори не познавам.-

— Защо? — , каза той.

Поклатих глава.

— Бернардо, ако трябва да попиташ за това, тогава не би разбрал отговора. -

Той погледна към мен.

— Едуард каза, че си един от най-добрите стрелци, които той е виждал. Той каза, че имаш само две слабости. Твърде си близка с чудовища и мислиш, твърде много като честен полицай. -

— Честен полицай, това ми харесва-, казах аз.

— Аз съм те виждал, Анита. Ти си толкова убиец като Олаф и мен. Ти не си ченге. Никога не си била. -

— Каквото и да съм аз, няма да убиваме полицаите там. Ако Далас е здрава и читава, ще обсъдим пускането на Олаф, но ако той я е наранил, тогава ще си плати. Ако не ти харесва плана, дай си оръжията и чакай в колата. Ще отида сама. -

Бернардо ме погледна.

— Какво ще ми попречи да те излъжа, запазвайки си пистолетите и да те застрелям в гръб?

— Ти повече се страхуваш от Едуард, отколкото си благодарен на Олаф.-

— Сигурна си в това-, каза той.

— Знам, че Олаф има повече правила на честта от теб. Ако наистина се чустваше толкова дяволски благодарен, щеше да кажеш нещо преди да се обадя на ченгетата. Защитата на Олаф не беше първата ти мисъл, или дори втората, или дори трета. -

— Едуард каза, че си един от най-верните хора, които той е срещал. Така че защо не предпазваш Олаф— -

— Той ловува жени, Бернардо. Той ги ловува, не защото му е платено или иска отмъщение, а защото това е, което той прави. Той е като бясно куче, което продължава да атакува хора. В крайна сметка, трябва да го преспиш. -

— Отиваш там планирайки да го убиеш-, каза Бернардо.

— Не, не планирам. Не забравяй, че ако убия някой от вас, аз или ще дължа на Едуард друга услуга, или ще трябва да извадя пистолет срещу него и най-накрая да разберем кой от нас е по-добър. Аз не мисля, че ще оцелея последното и не си изкарах добре уважавайки услугата на Едуард. Имах проблясък от другия му живот в къщата на Райкър. Не искам да бъда в друга престрелка. Това не е моята чаша чай.

— Това не е чашата чай на никого-, каза Бернардо. — Просто свикваш с него.-

— Не свикваш с подобни глупости.-

— Все едно не се свиква с изваждането на сърцата на хората— Ти го направи като стар професионасписък. -

Аз рамене,

— Практиката води до съвършенството.-

— Това е улицата-, каза Бернардо.

Улицата беше тиха, точно като преди зора. Автомобилите стояха е алеите за паркиране, но хората стояха на алеите си и зяпаха маркираната полицейска кола, която седеше пред къщата на Далас. Една от вратите беше отворена запълвайки тихия и спокоен квартал с радио пръщене. Светлините се въртяха бледи и недовършени като играчките на децата в тежката светлина на утрото.

Къщата на проф. Далас беше малка ферма с тези изкуствени кирпичени стени, които всички тук толкова обичат. В светлината на ранната сутрин изглеждаше почти златисто, като че ли светеше. Бернардо паркира покрай пътя.

— Е? — Попитах.

— Аз съм с теб. — Но преди да можем да извадим оръжие, двама униформени дойдоха от къщата с Далас в халат. Седяхме там и я гледахме, усмихвайки се на полицаите, докато те се извиняваха за притеснението. Тя вдигна очи, забеляза ни.

Изглеждаше озадачена, но махна към нас.

— Анита, погледни в пощенската кутия, — Бернардо каза:

Колата ни беше почти точно пред пощенската кутия. Имаше бял плик, пакрепен на предната част на пощенска кутия с нож. Моето име с печатни букви на лицевата страна на плика. Никой не го беше забелязал още, освен нас. Колата на Едуард беше достатъчно висока, за да го скрие от съседите.

— Можеш ли да ми помогнеш да го скрия от ченгетата— -

— С удоволствие.-

Излязох от колата, оставяйки на Браунинга върху седалката, защото не можех да измисля начин да го мушна в панталона си, без полицията да забележи, че го правя, а нямах моята карта в себе си. Може и да съм в състояние да се преструвам, че съм федерална, но може би няма да мога. А и това е федерално престъпление, да се представяте за федерален агент.

Бернардо и аз бяхме нападнали полицай. Нямахме нужда от повече обвинения.

Бернардо извади ножа, като направи движението да изглежда естествено. Пликът падна в ръката ми и аз се приближих до къщата удряйки бедрото си с плика, сякаш го носех от колата. Нито едно от ченгетата не изкрещя:

— Стой, крадец! — така че аз продължавах да се движа. Не знам Бернардо какво е направи с ножа. Просто изчезна.

— Здравей, Далас, какво става— -

— Някой си е направил шега с телефонно обаждане за крясъци, идващи от моята къща. -