Огнен лед

Остин забучва сабята в пясъка и нагазва тревата. Дънди сочи тялото на мъртвец, проснато възнак, с вперен в небето застинал поглед. Червена брада и мустаци, цели потънали в пясък, скриват по-голямата част от лицето. Навярно е на около четиридесет години. Главата е изкривена под неестествен ъгъл. Едната страна на лицето е окървавена.

— Бих казал, че е паднал от коня си по време на битката и е ритнат от животното в главата — обажда се Остин. Той не е безчувствен, но не изпитва ни капка жал за конника.

Ломбардо е измъкнал камерата от изхвърления на пясъка зодиак и заснема сцената. Двамата с Каела идват да видят какво гледат другите. Ломбардо подсвирва.

— Това пък какво е?

Остин кляка край тялото.

— Прилича на сцена от „Вълшебникът от Оз“.

Мъртвият носи кално-сиво палто, закопчано отпред и торбести панталони, с крачоли, затъкнати в черни ботуши. Кожената му кръгла шапка лежи на няколко стъпки встрани. На раменете му се виждат червени еполети. От широкия кожен колан висят кобур за пистолет и кания за сабя. През гърдите е преметнат патрондаш. На врата си е обвесил кинжал.

— Ама че работа! — възхищава се Дънди, — този тук е самоходен арсенал.

Остин претърсва наоколо. На няколко метра открива захвърлена карабина. Допира приклада до рамото и натиска добре смазания спусък. Както и върху сабята, стволът на оръжието е гравиран със славянски букви. Остин колекционира пистолети за дуел и е добър познавач на старинно оръжие. Карабината е система „Нагант“, по-стара е от сто години и е в отлично състояние. Благодари на ум, че конникът не бе въоръжен с нещо по-модерно. Един „Калашников“ щеше да направи на късове както „Гуни“, така и него самия.

Остин подава карабината на Дънди и претърсва джобовете на убития. Нищо. Откопчава кокардата от кожената шапка и я прибира в собствения си джоб. Ломбардо е приключил със заснемането на бойното поле и Каела предлага да се разходят с камерата до едноетажните постройки, разположени малко по-навътре в сушата.

— Не мисля, че идеята е добра — намесва се Остин и посочва следите от конски копита, които водят тъкмо в тази посока. Опасява се от завръщане на конниците, но досега запазва страховете за себе си, тъй като не са в състояние да направят кой знае какво по въпроса. — Най-добре е да се изметем оттук, колкото е възможно по-скоро. — Хваща пушката през рамо, измъква сабята и поема назад към плажа. Каела го настига на дюната.

— Имате ли някаква идея, за какво изобщо става дума? — пита задъхана тя. — За какъв дявол им е на тези мъже да ни убиват?

— Знаете точно колкото и аз. Докато не пратиха няколко куршума и на мен, мислех, че се снима филм.

— Имахме късмет, че не умеят да стрелят точно. — Тя замълчава. Остин изучава лицето й както преди. — Какво има?

— Направо ми е неудобно да го кажа.

— Не ми се вярва — нямате вид на такъв човек.

Остин свива рамене.

— Ами, как да кажа… Имам усещането, че вече сме се срещали.

— Съжалявам, но не сме — щях да си спомня.

— Не в буквалния смисъл. Повярвайте ми. Имате поразителна прилика с образа на една принцеса, който съм виждал изписан върху стената на египетски храм.

Каела е висока, като голяма част от ръста си дължи на превъзходно изваяни нозе. Кожата й е гладка, а черната като абанос коса — дълга, с естествени, твърди къдри. Устните са пълни, с почти съвършена форма, а очите имат цвета на тъмен кехлибар. Като привлекателна жена с мъжка професия, тя смята, че познава всеки мъжки подход, но ето че този я изненадва. Тя хвърля кос поглед на Остин.

— Това е странно, защото аз пък си мислех, че сте изпаднал от борда на някой пиратски кораб.

Остин се смее и прокарва пръсти през разрешените си коси.

— Допускам, ме приличам на пират, но все пак, нямам и най-малкото намерение да се шегувам — вие сте точно копие на онова момиче от храма. Макар и доста по-млада, защото допускам, че онова изображение ще е някъде от четвъртото хилядолетие преди Христа.

— Всякак са ме наричали — отвръща тя, — само не и египетска мумия. Благодаря за комплимента, ако това беше комплимент. Както и, че ни спасихте кожата. Няма да можем да ви се отплатим, мистър Остин.

— Можете да започнете с това, да ме наричате Кърт. А аз мога ли да ви казвам Каела?

— Разбира се — отвръща усмихнато тя.

— Ами сега, след като сме вече стари приятели, ще приемете ли поканата ми за вечеря?

Тя оглежда пустинния бряг.

— Какво точно имате предвид? Нещо от наръчника за оцеляване на скаута ли? Корени и билки, гъбки и къпини?

— При скаутите изкарах по-малко от година, а грубите фуражи никога не са ми били слабост. Мислех си по-скоро за нещо като патица с портокалов сос. Почти съм сигурен, че мога да ви осигуря маса с изглед към водна площ.

— Тук ли? — включва се в играта тя.

— Не, там. — Той сочи към хоризонта, където се е появил тюркоазен на цвят кораб. — Това е „Арго“. Разправят, че неговият готвач е работил за „Четирите сезона“20, преди да бъде отмъкнат от НАМПД.

— Мама не е родила нито един глупак — казва Каела. — А само глупак би отказал подобна покана. Не мисля обаче, че съм подходящо облечена за подобна изискана вечеря.