Огнен лед

Самолетчето прилича на попаднал във вентилатор врабец и няма начин пилотът му да е останал невредим, но в кабината нещо помръдва. Летецът прехвърля най-напред единия, а после и другия крак през борда на кабината и се измъква. Изглежда му няма нищо — обикаля останките с ръце на кръста и преценява щетите. Ритва едно колело, сякаш купува кола на старо и поклаща глава. След това поглежда към тримата, махва им дружески с ръка и се насочва към тях с леко накуцване.

Ломбардо и Дънди застават решително от двете страни на Каела. Нейното внимание е изцяло съсредоточено върху непознатия. Той е висок малко над метър и осемдесет, а широките му плещи на бияч в нощно заведение пръскат по шевовете морско синята му блуза. Носи бежови шорти, които разкриват мускулести крака, които не оставят никакво съмнение в способността му да събори с ритници тухлена стена. Когато приближава, мъжът сваля бейзболната си шапка, за да открие стоманеносиви, почти платинени коси. По бронзовото лице няма бръчки, ако не се смятат тъничките мрежи около очите и край ъгълчетата на устата. Тя решава, че е на около четиридесет.

По бузата се стича засъхваща кръв, която е напоила и шалчето му. Това приземяване трябва да е било ужасно преживяване, но видът му е като да се връща от тенис.

— Добър ден — приветства ги той с широка усмивка. — Как сте, приятели?

— Добре сме, благодаря — отвръща Каела за тримата. — Ами вие? Вие кървите.

Той докосва раната с пренебрежителен жест.

— Това е само повърхностно. Горе-долу съм цял. — Сочи с палец потрошения свръхлек. — Ще ми се да можех да се изразя по същия начин за транспортното си средство. Вече не ги правят като едно време. Да имате малко тиксо?

Каела се усмихва.

— Мисля, че машината ви се нуждае от по-сериозно лечение. В подобни случаи застрахователите използват фразата „тотална щета“.

Непознатият бърчи лице.

— Опасявам се, че имате право, мис…

— Дорн. Каела Дорн. Това е моят продуцент, Мики Ломбардо, а този е помощникът му, Ханк Симпсън. Работим за телевизионната поредица „Невероятни загадки“.

— Така си и мислех. Аз съм Кърт Остин от НАМПД.

— От НАМПД? — Ломбардо пристъпва напред и здраво разтърсва ръката на Кърт. — Страшно се радваме да се запознаем с вас. Голям късмет извадихме!

— Не е само късмет — аз всъщност ви издирвах. Трябваше да пристигнете на борда на „Арго“ още сутринта.

— Съжаляваме — отвръща Ломбардо. — Решихме преди това да хвърлим едно око на някаква стара руска база за подводници, която трябва да е някъде по тези места.

— Капитанът на „Арго“ не е особено доволен. Забавихте го. Можехте да ни спестите доста неприятности, ако ни бяхте уведомили за промяната в плановете си. — Остин се усмихва, но укорът в тона му не може да остане незабелязан.

— Аз съм виновна — обажда се Каела. — Мислехме, че ще се справим за час-два. Искахме да се свържем с кораба, но рибарската лодка, която наехме, нямаше свястна радиостанция. Капитанът реши да се върне за ремонт на машината и обеща да ви се обади от пристанището.

— Това трябва да е била лодката, която срещнах по обратния курс.

Тя кимва.

— Щеше да ни прибере утре заран. Благодаря, че спасихте живота ни. Моля за извинение, че се наложи да изпитате всички тези неприятности.

— Няма нищо — отвръща Кърт, решил да не кастри повече и без това здраво пострадалия екип. Поглежда останките. — Е, може би, известни неприятности. Какво обърна лодката ви?

— Някой стреля откъм брега и уби турчина, който я караше. Подхвана ни странично вълна и ни обърна. Скрихме се под зодиака и се помъчихме да го отдалечим от тази точка на брега, но прибоят е много силен и не успяхме. — Тя поглежда към дюната, откъдето се появиха нападателите. — Имате ли представа какви бяха тези конници?

Остин не отговаря. Макар да изучава лицето й, тя се изпълва с острото усещане, че мократа блуза и шорти прилепват плътно по тялото й. Придърпва целомъдрено краищата на блузката си, но тя продължава упорито да очертава формите й. Доловил смущението на младата жена, Остин отправя взор към пламтящата дюна.

— Бих казал, че надали са членове на местното дружество по спортна езда, излезли да се поразтъпчат. Нека хвърлим по едно око!

Остин поема нагоре по брега, а останалите го следват предпазливо. Пламъците са почти угаснали. Тъпчат черните стръкове, останали по хребета. Кърт забелязва нещо лъскаво и отива да го разгледа. Сабя. Вдига оръжието и го премерва върху дланта си. Дългото, извито острие е идеално балансирано, за да даде максимална ударна сила на ръката. Остин присвива устни, като си представя каква рана може да причини това наточено като скалпел острие върху човешката плът. Той изучава буквите на кирилица, гравирани отстрани, когато австралиецът възкликва. Дънди е нагазил до коляно в китка оцеляла трева и гледа в краката си.

— Какво има? — пита Остин.

— Труп.