Огнен лед

Седнал сега в московския си кабинет, толкова години след онзи ден, той разглежда сивкаво-червения оттенък на пепелта от пурата. Спуска оформената като въздушна бомба подводница почти вертикално. След броени минути забелязва подслушвателното устройство, лепнато за кабела. Посяга да го прибере с механичната ръка и в този миг се разнася оглушителен гръм. Петров литва нагоре и загубва съзнание.

Събужда го миризмата на дезинфекционни средства, така характерна за съветските болници. Счупеният му крак е нагласен и стегнат в шини. Дясната половина на лицето, изранена от забити в нея метални и пластмасови частици, е превързана. Мини подводницата е била изхвърлена от мощния взрив на повърхността, където я улавят заедно с него вътре. Принуден е да носи слухов апарат, докато заздравеят наранените му тъпанчета. Държат го четири седмици в болницата, преди да го поверят на грижите на медицинска сестра в неговата дача — държавна вила извън Москва, предоставена му за лично ползване.

Петров чете в зимната градина, когато сестрата му носи красив букет, с втъкната между цветята картичка.

Спомнил си за този ден, Петров изважда един плик. Картичката в нея е пожълтяла от годините, но изписаните едри печатни латински букви се четат с лекота:

„Съжалявам за случилото се, Иван, но не казвай, че не съм те предупредил. Оправяй се по-бързо и се готви за пиенето. Първото е от мен. Джон Доу.“

Остин без малко не слага край на живота и кариерата му. Сега същият тип се навърта наоколо, където би могъл да осуети неговите планове. Той няма как да знае колко е опасна намесата му. Колко несигурно е положението в Русия. Цялата история на неговата страна е белязана от делата на слабоволеви, некадърни и дори психопатични ръководители. Петров е един от хилядите безлики клонинги, които крепят на власт своите господари, без да задават излишни въпроси. И ето, сега тази крехка нация е изправена пред нова оргия на самоунищожение. Завихрилите се в сърцето на Майка Русия фурии се готвят да пометат всичко живо от Сибир до Санкт Петербург.

Петров прочита отново картичката и вдига слушалката.

— Слушам — отзовава се доверен сътрудник, с кабинет в друга част на същото ведомство.

— До час искам самолет за Истанбул. — След това нарежда да отмени насрочената среща с любовницата му.

— Нещо по-специално да предам на госпожица Костикова?

Петров се замисля за миг.

— Да. Предайте, че отивам да се отблагодаря за услуга на един стар приятел.

7

Новоросийск, Черно море

Брадатият седи кръстато върху застлания с килим под на кабината, а грубите му селяшки ръце са отпуснати в скута. Стои така вече над два часа, като единствено тесните му гърди едва-едва помръдват при дишането. Пулсът почти не се усеща, а летаргичните удари на сърцето биха разтревожили всеки кардиолог. Тежките клепачи над огромния нос са притворени, но не може да се каже нито че мъжът спи, нито че е буден. Дебелите устни са извити в блажена усмивка. Невидими зад трънестите гъсталаци, оградили неговото съзнание, блещукат неуловимите мисли на един луд.

На вратата се почуква тихичко. Брадатият не показва с нищо, че е чул. Чукането се повтаря по-силно и настойчиво.

— Да — отзовава се мъжът на руски. Дълбокият му глас идва сякаш от преизподнята.

Вратата се открехва и вътре надниква младеж в униформа на корабен стюард. Проникнала откъм коридора светлина пада върху лицето на брадатия. Стюардът промърморва кратка молитва за пропъждане на демони, която знае от баба си. Събрал кураж, той промълвя:

— Прости моето нахалство, господарю.

— Какво има?

— Господин Разов иска да ви види в каюткомпанията.

Дълбоко хлътнали, светло жълти очи се отварят върху изпития череп. Това са хипнотизиращи очи на хищник, огромни и блестящи.

Следва пауза.

— Кажи му, че идвам.

— Да, господарю. — Под погледа на тези ужасяващи очи, младият стюард усеща, че краката му омекват. Той затваря бързешком вратата и хуква по коридора.

Брадатият разплита тяло и се изправя в целия си ръст от сто и деветдесет сантиметра. Носи препасана с пояс черна рубашка от памучен плат. Военната якичка пристяга плътно врата му, а крачолите на панталоните са натъпкани в ниски ботуши от черна кожа. Тъмно кестенявата коса се спуска на вълни зад ушите, преминава в гъста брада и се разстила до кръста.

Той започва да раздвижва тяло, става след става, като вдишва дълбоко въздух в зажаднелите за кислород дробове. Когато се убеждава, че дейността на всички жизненоважни системи е възстановена, той открехва вратата, наднича навън и излиза. Изкачва се безшумно по стълбите и стъпва върху главната палуба на сто и тридесет метрова яхта. Изпречилите се на пътя му членове на екипажа бързат да сторят път.