Огнен лед

— Настоящето предвижда да отскочите до бараката си и да се приготвите за вечеря, а бъдещето включва самата прекрасна вечеря и дълги приказки за доброто старо време. Ние може да живеем примитивно в битово отношение, но се храним добре. — И той потупва изразително внушителния си корем.

Професорът ги придружава до голямата поляна, където заявява, че очаква завръщането им след половин час. После се отдалечава в компанията на сина си. Юри ги поглежда през рамо и им смига. Посланието е ясно — тайната ще бъде запазена.

Пол и Гемей се връщат в бунгалото си, за да отмият от телата си солта от пот и морска вода, наслоила се в резултат от последното приключение. Гемей се докарва в маркови джинси, които подчертават формите на дългите й крака, лилава блуза и блейзър. Пол не се отказва от изтънчения си вкус. Обува широки панталони в цвят каки, слага си бледо зелена риза ала Гетсби и виолетова папийонка. Край масата са се събрали и други обитатели на лагера. Съпрузите Траут виждат отново възрастната двойка и се запознават с млад физик, който прилича на писателя Александър Солженицин и двойка младоженци — студенти в политехниката на Ростов. Грубата маса е застлана с красива бродирана покривка, върху която са подредени яркоцветни порцеланови съдове. Японски фенери хвърлят живописни сенки наоколо.

Орлов грейва в широка усмивка, когато ги вижда да приближават.

— А, моите американски гости. Изглеждаш прекрасно, Гемей, а ти Пол, си елегантен както винаги. Нова папийонка? Сигурно имаш хиляди.

— Тази ми слабост започва да натежава на семейния бюджет. Да познаваш някой, който произвежда по-евтинки?

Професорът избухва в гръмък смях и превежда на другите. После ги настанява на отредените им места, потрива доволно ръце и се насочва към своята барака, за да организира вечерята. Тя включва баница с пушена сьомга и бистър борш. Професорът се е погрижил и за каса с прочутото руско шампанско. Независимо от липсата на водка и общ език, вечерята се проточва дълга и шумна в най-приятелска атмосфера. Минава полунощ, когато американците стават от масата и се разделят с останалите.

— Но веселбата едва започва! — сърди се Орлов. Той се е зачервил от изпития алкохол и току-що привършилата неприлична версия на руска частушка.

— Не я разваляйте заради нас — казва Пол. — Прекарахме дълъг ден и това започва да ни се отразява.

— Сигурно сте много изморени, пък аз ви държа на масата с певческите си опити.

Пол се потупва по корема.

— Отличен домакин си. Но днес съм малко по-стар от времето, когато осъмвахме в „Капитан Кид“.

— Явно си загубил тренинг, приятелю. Една седмица тук ще ти върне формата на бърза ръка. — Той прегръща и двамата. — Но, разбирам ви. Искате ли Юри да ви изпрати?

— Благодаря, професоре. Ще се ориентираме и сами — отвръща Гемей. — До утре.

След още прегръдки и целувки, те си тръгват. На път към едничката светлина на закачената на тяхната барака гола крушка, те чуват Орлов да пее неузнаваема руска версия на „Какво да го правим пияния моряк?“.

— Не му завиждам за махмурлука, който ще го нагази утре заран — отбелязва Гемей.

— Никой не може да пие като руснаците.

Те стъпват усмихнати на верандата. Не са преувеличили умората си. Мият зъби, събличат се и се пъхат под хладните чаршафи. След броени минути заспиват. Гемей спи по-леко. Призори се буди, сяда в леглото и се ослушва. Не може да разбере какво я е събудило. Гласове. Високи и възбудени. Тя разтърсва Пол.

— Какво има? — мърмори той сънено.

— Слушай. Като че ли… играят деца?

Но в същия миг, вик на неподправен ужас разцепва въздуха.

— Това не са деца — отвръща Пол и скача от леглото. Пъха се в панталоните, като за малко не пада по лице. Гемей бързо нахлузва шортите и облича лека блузка. Изскачат на верандата, откъдето виждат червеникаво сияние между дърветата. Във въздуха виси тежка миризма на пушек.

— Пожар! — възкликва Пол.

Тичат по пътеката боси и за малко не събарят Юри, който бяга срещу тях.

— Какво става? — пита Пол.

— Тихо! — отвръща Юри, останал без дъх. — Трябва да се скрием. Натам!

Двамата поглеждат още един път към огъня, а после хукват след Юри. Той бяга с бързи дълги крачки. Когато навлизат навътре в боровата гора, той хваща Гемей за лакътя и я дърпа върху меката покривка от иглици. Прави знак на Юри да залегне. Чуват пукот на клечки и груби гласове. Пол се надига, за да погледне, но Юри го дърпа към земята. След няколко минути шумовете заглъхват. Юри проговаря в тъмното:

— Спях в бараката на татко — казва той, с прегракнал от напрежение глас. — Някакви мъже се появиха в нощта.

— Какви?

— Нямам представа. Бяха маскирани. Измъкнаха ни от леглата. Търсеха червенокосата жена и мъжа. Баща ми каза, че сте си заминали. Не му повярваха. Биха го. Той ми каза на английски да ви предупредя. В суматохата се измъкнах и хукнах към вас.

— Колко бяха?

— Десетина може би. Не знам точно. Тъмно беше. Сигурно са дошли с лодка. Иначе щяхме да ги чуем.

— Трябва да отидем при баща ти.

— Добре, следвайте ме!