Огнен цикъл

Предполагаха, че жителите на селото щяха да изпратят отново група, за да улови нарушителите. Дар и Крюгер трябваше да я подмамят на един площад, заобиколен от сгради, в които щяха да чакат стрелците от ледената шапка. Съществуваше опасност да задържат Нилс и Дар и дори да ги убият на място, но това сякаш не направи никакво впечатление на Дар; Крюгер предпочете да скрие собствените си чувства.

Този път Крюгер провери дали бяха оставили храна и вода в големия планер, въпреки че според Дар те бяха излишни при подобно пътуване.

Връщането към тропика зарадва Крюгер, но само за малко. Не след дълго спареният въздух от другата страна на океана го накара да си спомня с копнеж за ветровете от ледената шапка, забравил, съвсем по човешки, разбира се, че веднъж същите ветрове едва не го бяха убили. Трудно бе да се предположи реакцията на Дар Ланг Ан, ако бе успял да долови мислите на своя спътник. Но тъй като Крюгер внимаваше да не се издаде, пилотът можа да се съсредоточи върху задълженията си.

Конусите на вулканите бяха намерени без затруднение. Повечето от останалите планери се намираха вече на брега, на няколко мили от тях; още веднъж по-леките летателни апарати показаха по-добро време. Дар и Крюгер видяха как екипажите им се събираха, за да тръгнат към града, и решиха да останат още малко във въздуха, за да бъдат сигурни, че стрелците щяха да имат достатъчно време да заемат позиция.

Те продължиха нагоре по брега отвъд вулканите и положиха много усилия да открият от въздуха селцето на своите предишни пазачи.

Оказа се, че самите колиби бяха скрити много добре между дърветата, но районът с гейзерите бе забелязан съвсем лесно. Неговата топлина създаваше превъзходно възходящо движение на въздуха и Дар кръжа няколко минути над него, докато двамата оглеждаха внимателно местността, но не видяха никакъв признак на живот. На края Дар върна планера към вулканите и се приземи на брега, колкото бе възможно по-близо до града.

Влязоха в него, оставяйки ясни следи по пясъка, но не се безпокояха. В същност това се отнасяше само за Дар Ланг Ан; Крюгер се питаше дали шумотевицата не бе повече от необходимото. Сподели тревогите си със своя спътник, който обаче се изненада.

— Струва ми се, че няма от какво да се плашим — каза той най-сетне. — Те знаят, че сме принудени да кацнем на брега, защото планерът не може да се приземи в джунглата, а да вървиш по пясък и да не оставяш следи, е направо невъзможно. В града е по-друго.

— Добре.

Крюгер бе започнал да подозира, че хората на Дар Ланг Ан не бяха особено опитни във военните дела. Но и обитателите на селото, които трябваше да паднат в капана, можеха да се окажат също така неопитни; поне засега това бе единственото успокоение.

Градът бе тих, също като миналия път. Наскоро бе минал дъжд и по равните участъци на настилката се виждаха локви. От време на време се налагаше да газят през тях и част от пътя им до площада, където трябваше да ги чакат стрелците, бе белязан с мокри следи от стъпки. Крюгер изпитваше леко безпокойство при мисълта, че те щяха да се виждат доста дълго в почти изцяло наситения с влага въздух, но Дар сякаш не се бе сетил за това.

Те стигнаха до определеното място преди другите. А когато дойдоха всички, пристъпиха веднага към заемане на удобни позиции. Щом и това бе направено, за Дар и за Крюгер не остана нищо друго, освен да разглеждат околните сгради.

— Не виждам какво интересно можем да намерим — отбеляза момчето. — Вече бяхме на повечето места. Поне да бяхме избрали нещо, което не сме разглеждали така внимателно.

— Тогава няма да бъда сигурен, че ще се върнем на мястото на засадата — отбеляза на свой ред Дар. — Знаеш, че вървя само по памет.

— Вярно. Тогава да влезем. Може пък да намерим нещо интересно.

Крюгер влезе пръв в най-близката постройка; всичко се повтори, така както много пъти досега. Предположенията им се потвърдиха: над земята не видяха нищо ново, а и двамата не изпитваха абсолютно никакво желание да влизат под земята.

Часовете минаваха. От време на време Дар Ланг Ан се връщаше при сградата, където се бе скрил водачът на стрелците, за да обсъдят заедно развитието на нещата, но в същност нямаше никакво развитие. На края Крюгер заяви, че навярно жителите на селото или техните Учители са разкрили плановете им, така че сега трябва да съберат веднага цялата група и да тръгнат към селото. Той видя обаче, че думите му разтревожиха сериозно неговите спътници, защото противоречаха на дадените им нареждания.

— Трябва да почакаме поне още известно време — настоя водачът на групата Тен Лий Бар.

— Но с колко време разполагате вие? — попита Крюгер. — Струва ми се, че това не е чак толкова важно за мен, макар че предпочитам да бъда на другата страна на океана, преди и последният от вашите планери да остане на земята заради липса на пилоти; ако вие не вземете скоро тези книги, това няма да стане никога, а вашите Учители ще трябва да чакат прекалено дълго електрическия апарат, който искат да видят.

Местният жител изглеждаше объркан.