Читаем Огнен цикъл полностью

— В известен смисъл ти несъмнено си прав. И все пак, ако не сполучим само защото не сме изпълнили нарежданията… — заглъхна само за миг гласът му и отново зазвуча ясно: — Спомням си, че ти спомена за електрически съоръжения тук, в града. Не можем ли да запълним част от времето си, като ги разгледаме. Искам да дойда с теб, за да взема образци.

Крюгер бе сигурен, че може да разпознае решимостта дори когато тя бе изразена от едно нечовешко същество. Той сви рамене.

— Е, щом си решил така… Ела с мен, да видим какво може да намерим.

Той свърна към най-близката сграда; Дар Ланг Ан и Тен Лий Бар го последваха през откритото входно помещение до една от вътрешните стаи. И в нея, подобно на всяка друга стая в града, имаше електрически контакти; двамата местни жители наблюдаваха, а той извади капачките на кутиите и им показа проводниците.

Дар Ланг Ан бе слушал вече неговите обяснения и затова в началото почти не обръщаше внимание; постепенно обаче и неговият интерес се събуди. Това стана, когато Крюгер обясняваше предназначението на двата проводника и резултата от неправилната връзка между тях. Налагаше се да се задоволи само с обяснения, защото липсваха условия за демонстрационни опити; за беда Тен Лий Бар обаче допря проводниците, сякаш бе решил да разбере по-точно думите на момчето, и в същия миг сребристите жици почервеняха, а той отдръпна ръката си с рев на учудване и болка.

Нилс Крюгер бе изненадан не по-малко от него. Няколко секунди той се взираше в нажежените жици, а после ги раздели с изолираната дръжка на ножа.

— Само топлина ли почувствува, или и нещо друго? — попита хапливо Крюгер.

— Не знам. Ако това бе топлина, сега разбирам защо книгите ни предупреждават да се пазим от нея — отговори стрелецът и допря ръка до устата си с изненадващо човешки жест.

След като разбра, че няма да научи нищо от съществото, което дори не знае какво е изгаряне, Крюгер реши да опита сам. Той извади няколко искри с острието на ножа и прецени, че напрежението бе много ниско. После провери дали подът бе сух — доколкото това бе възможно при подобна атмосфера, разбира се — и хвана проводниците с два пръста. Не почувствува удар и затова се наложи да провери още веднъж с ножа дали напрежението във веригата не бе изчезнало току-що.

Положението бе следното: или градът се захранваше и при нормални условия с ток с много ниско напрежение и генераторите продължаваха да работят, или това бяха последните искрици от някаква аварийна акумулаторна система. Освен това не се знаеше със сигурност дали Учителите в съседното село бяха в течение на нещата и именно поради тази причина бяха забранили всякакъв достъп до града.

Крюгер вече се чувствуваше съюзник на народа на Дар Ланг Ан, въпреки своята враждебност към техните Учители. Щом те не искаха да проявят инициатива, за да научат онова, което бе важно за тях, тогава той, Нилс Крюгер, щеше да ги накара! Обърна се рязко към Тен Лий Бар.

— Това променя нещата. Дар Ланг Ан и аз отиваме до селото, защото трябва да разберем какво става там. Ти и твоите хора трябва да решите сами за себе си.

— Но след като вие отивате, ние какво ще правим тук?

— Нямам никаква представа. Решавайте сами. Ние отиваме.

Крюгер напусна сградата, без дори да попита Дар дали идва с него. Тен се загледа за миг след тях, после и той излезе и започна да вика своите хора, скрити по местата си. Крюгер се обърна само веднъж; видя, че го следваха, усмихна се на себе си и продължи, без да каже дума.

Не бе трудно да следват посоката; бяха минавали неведнъж с Дар по този път. Всичко бе спокойно. Нито слухът, нито очите долавяха следа от животно или жител на селото. Същата тишина цареше и в откритото пространство около гейзерите, когато стигнаха до тях. Там, където пътеката се разклоняваше и водеше до мястото за техните редовни разговори с Учителите, Крюгер спря и се отправи към езерцето, което насмалко не ги погълна във врящите си води. Няколко минути по-късно цялата група наобиколи каменното убежище, щръкнало от едната страна на ръба на езерцето.

Все още мълчанието бе нарушавано само от драскането на нокти по камъните. След като почака още малко, Крюгер се изкачи смело до убежището и затърси внимателно следи от вход. Той започна със страната откъм водата, надвесвайки се над ръба, тъй като винаги бе мислил, че входът бе някъде там. Но в скалата не се виждаше никакъв процеп. Огледът на другите две страни и на челото бе също така неуспешен.

На върха резултатът бе по-задоволителен. Макар и едва забележими, тук се виждаха мънички пукнатини, които очертаваха нещо като люк, но през евентуалния му отвор дори Дар Ланг Ан щеше да мине много трудно. За нищо на света люкът не би пропуснал огромното тяло на някои от Учителите. Да, книгите и запалката бяха минали оттук, но мястото на самите Учители оставаше загадка.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века
Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза