Читаем Огнен цикъл полностью

— Значи градът между вулканите е бил построен от вашите хора!

— Да. По времето на нашата смърт го поддържат неколцина мои сънародници, един от които съм и аз.

— Ето защо имаше електричество в онази сграда.

— Кога? Сега ли?

— Да. Бяхме в града малко преди да дойдем тук.

От говорителя се посипаха звуци, които бяха доста далече от възможностите на човешките гласни струни; последва ги кратко мълчание. След това невидимото същество заговори отново:

— Благодаря ти. Преди известно време ми се наложи да превключа енергията, за да задвижа един парен клапан; подозирам, че ти беше причината за това, а после забравих да го изключа. Да, изглежда младостта ми е отдавна отминала.

— Вие говорите за онази машинария в кратера отвъд града; нали нея включихте?

— Отначало не, защото има и автоматика. Парата идва от същия подземен източник на топлина, който подхранва и гейзерите. Практически топлината е неизчерпаема, но водата не е. На края ми се наложи да прибягна към ръчния вентил, тъй като загубата на пара застрашаваше по-голямата част от нашите съоръжения. Значи прав съм, че ти си причинил повредата, така ли?

— Боя се, че е точно така.

И Крюгер му разказа цялата история отново с присъщото му хубаво чувство за хумор.

— Ясно — каза другият на края. — Вярвам, че ще имаш време да махнеш онези камъни, преди да се върнеш на ледената шапка. Бих могъл да накарам и моите хора да свършат тази работа, но имам причини те да не слизат все още там.

— Дадено, но докато ръчният вентил е затворен — отговори Крюгер.

— Изглежда започваме да си вярваме — бе отговорът. — Но нека се върнем на предишния въпрос. Както вече казах, ние се различаваме от твоите приятел: живеем при различни условия и ползваме различни инструменти, различни сгради, различна храна. Казано накратко, те не са наши съперници, защото ние бихме могли да живеем също така добре и на друга планета.

— Тогава защо не сте съгласни те да отидат на друга планета или поне да знаят, че могат да го направят.

— Това е толкова в наш интерес, колкото и в техен, както ще ти каже всеки от Учителите им. Ако напуснат тази планета, каква е вероятността да намерят друга като нея?

— Не зная, но трябва да има и други подобни. В галактиката има толкова много планети.

— Но много малко, ако изобщо има такава, която ще ги убие, когато дойде часът. Вече разбрах, че ти не знаеш кога ще умреш и това ти харесва. А опитвал ли си се някога да научиш как щеше да се чувствува твоят приятел Дар при подобни обстоятелства?

Крюгер замълча; той бе разбрал вече, че Дар съжалява хората за тази вечна несигурност. После се сети за една от многобройните си любими теории.

— Приемам, че Дар е привиквал през целия си живот към идеята за напълно естествената и неизбежна смърт в предварително определен момент, но ми се струва, че това е въпрос на възпитание, защото някои представители на неговата раса, изглежда, приемат с удоволствие възможността да поживеят по-дълго.

— В Ледените укрепления ли ти казаха?

Крюгер предпочете да приеме този въпрос като признание за собствената си правота:

— Не бе нужно, защото не съм сляп. Всички хора от расата на Дар Ланг Ан, дори тези при вас, имат еднакъв ръст и са на една възраст. Техните Учители също им приличат, но са много по-едри от тях. Не е нужно да си гений, за да разбереш всичко: тези хора растат през целия си живот или, казано с други думи, времето да умират, както вие се изразихте, идва, преди те да са стигнали предела на своя растеж. Неколцина от тях остават да живеят и продължават да растат. Те са Учителите им.

— По основното си съвсем прав, но ми се струва, че мнението ти за отношението на Учителите към възможността да живеят по-дълго е плод единствено на твоите предположения. Говорил ли си наистина с някой от хората в Ледените укрепления, които ще бъдат Учители през следващото за тях време за живот?

— Какво искате да кажете? Аз разговарях с много от техните Учители.

— Навярно не си дошъл до извода, че сегашните Учители ще продължат да живеят и през идващото време за смърт. Самият факт, че всички са с еднакъв ръст, е трябвало да ти го подскаже. Защото следващата група Учители ще се състои от хора, които са започнали живота си заедно с Дар Ланг Ан.

— Но как са били избрани? И защо Дар Ланг Ан да не може да се присъедини към тях?

— Той би могъл, но съм сигурен, че няма да поиска. Ледените укрепления са единственото място на Абиормен, където неговите сънародници могат да живеят по времето, когато моят народ обитава планетата. Цялата им раса е непригодна за тази цел и затова те се определят предварително. Подготовката е продължителна, заради което избраниците се посочват отрано.

— Нима искате да кажете, че избраните не са много щастливи? Не мога да го повярвам.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века
Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза