Читаем Огнен цикъл полностью

Крюгер продължи да търси на много ярдове около езерцето. След като разбраха какво търсеше и преодоляха страха си от парата, която се издигаше над водата, всички от групата започнаха да му помагат. Открити бяха много пукнатини, но всички бяха случайна игра на природата. Крюгер се опита да погледне през малките дупчици, за които вярваше, че са били използвани от Учителите, но отново удари на камък: дълбочината на всяка от тях бе не повече от няколко инча. Той се питаше дали цялата работа не бе едно огромно представление и умишлено отклоняване на вниманието. Може би през цялото време на разговорите Учителите ги бяха наблюдавали от края на гората или от друго удобно място. В такъв случай къде бяха те сега? Жителите на селото не се виждаха; не се чуваше и гласът на Учителя — Крюгер внезапно почувствува тревога.

Останалите се бяха отказали да търсят и се върнаха при него за по-нататъшни заповеди; той се бе замислил, но не бе спрял, за да се наслади на удоволствието, че бе поел ръководството на операцията.

— Към селото! — каза кратко той и ги поведе натам.

Нямаше никакви признаци на живот. Те приближиха внимателно до края на откритото пространство и спряха веднага, щом видяха първите колиби. По заповед на Крюгер се разпръснаха, за да не са толкова добра цел за евентуалните скрити стрелци, и продължиха напред; на края всички влязоха в селото.

Все още нищо не помръдваше; не се чуваше никакъв звук. Внимателно влизаха по къщите и ги претърсваха, но без резултат — всички се оказаха празни. Мястото бе наистина безлюдно.

— Значи са отнесли книгите със себе си! — бе горчивото заключение на Дар Ланг Ан.

— Страхувам се, че имаш право, но ако искаш, ще се върнем при езерцето и ще избием вратичката на люка. Освен това не сме влизали и в малката колиба, откъдето те докладваха на своите Учители, макар и да не мога да си представя, след като ги видях, как някой от тях се е разположил вътре.

— Това не е толкова важно сега.

Дар излетя към споменатата колиба като стрела от собствения си арбалет. Изчезна вътре и само след миг повика Крюгер.

— Какво има? — крещеше момчето, докато тичаше към колибата. — Да не са ти оставили книгите като жест на добра воля, а?

— Не, не са книгите. Кой знае какво е.

Крюгер влезе при последните думи на Дар. Спря за миг, за да привикнат очите му към тъмнината; после разбра какво е искал да каже малкият летец.

В колибата не се виждаха никакви мебели, освен една груба маса в средата. На масата лежеше някакъв апарат. Той не бе поставен в кутия, така че личаха всичките му бобини, кондензатори и лампи. Крюгер разбра почти веднага какво вижда пред себе си, но не успя да проговори. Изпревари го глас откъм масата:

— Влез, Нилс Крюгер. Отдавна те чакам. Имаме да си кажем много неща един на друг.

Х. Изяснение

Това бе познатият глас на Учителя; всяка възможност за грешка бе изключена. Не по-малко сигурен бе и фактът, че Нилс Крюгер трябваше да преосмисли много от своите идеи. Доколкото знаеше, дори расата, която бе изградила главната си квартира на ледената шапка, не разполагаше с радиоапарати. Нима това същество бе успяло да научи за електричеството повече, отколкото бе явно от обезлюдения град?

— А защо ме чакахте? — попита момчето. — Аз не мислех да се връщам толкова скоро. Може би считате, че запалката ми трябва толкова много, че просто не мога без нея.

— Бях сигурен, че Дар Ланг Ан ще се върне за своите книги; познавам добре неговия народ, така че не съм се съмнявал нито за миг. Освен това знаех, че и ти ще дойдеш с него.

— Откъде знаехте?

— Казаха ми. Постепенно ще ти обясня. Може би не ми вярваш, но независимо от всичко, което сторих и което може да те възмути, аз не съм напълно твой враг. Иска ми се да те оставя да живееш толкова, колкото е определила твоята природа, стига да бъдат изпълнени някои условия.

— А ако не бъдат изпълнени?

Възмущението направо заля Крюгер при тези думи на скритото същество.

— Тогава злополуките ще продължат. Ти не можеш да избегнеш всички.

Постепенно момчето схвана смисъла на казаното.

— Значи свличането при града и капана в онази шахта не бяха случайности, така ли?

— Точно така. Искам още да кажа, че някоя врата може да се затвори най неочаквано, че някой улей не е бил преграден нарочно, а един гейзер е бил пуснат през естествения му изход, наместо през топлообменник. Крюгер, бъди разумен: ти знаеш прекалено малко за тази планета, а аз твърде много.

— Но вие не сте могли… — спря Крюгер, защото самият факт, че онова нещо там знаеше за събитията, станали с него из Ледените укрепления, правеше смешно възражението му. Той промени своя въпрос: — Как разбрахте? Да не сте някой от Учителите там?

— Аз разговарям често с тях.

— Тогава как е станало: вие ли ги накарахте да се опитат да се отърват от мене, те сами ли пожелаха, или вие го направихте независимо от тяхното желание?

— Аз им наредих да предизвикат всички злополуки. Те не искаха да те унищожават; аз също не го желая, поне от лична гледна точка. Но за жалост ти си прекалено общителен.

— В какъв смисъл? И защо това да е мой недостатък?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века
Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза