Читаем Огнен цикъл полностью

— Учителят приема избора от чувство за дълг. Животът отвъд нормалната граница е същинско наказание за тях; сигурно си забелязал, че Учителите в Ледените укрепления се движат рядко и бавно. Но не си видял всички; трима от общо четиримата са направо сакати. Ръстът им се увеличава, но не и тяхната сила. Ставите им губят гъвкавостта си; храносмилането им се влошава. Идват физически страдания, от които животът им се превръща в бреме, а не в удоволствие. Но те приемат своя жребий, защото, ако не го направят, всяко следващо поколение ще трябва да започва съвсем отначало и в определеното му време този свят ще бъде населен само с диви животни.

— Така ли е и с Учителите на вашата раса?

— Съвсем същото. Но моята задача не е завършила, както е с онези от ледената шапка; аз трябва да живея почти през цялото време на идващия цикъл на моя народ. Засега животът е все още добър за мен.

— Но каква е разликата между вашите две раси? И каква е тази промяна в условията, която убива едната и дава живот на другата? Отразява ли се това на останалите същества на планетата?

— Трудно ми е да отговоря на първия ти въпрос, ако не ме видиш сам, а не зная дали това е възможно. Средата, в която живея, трябва да бъде отделена от твоята среда, ако искаме да останем живи и двамата, а аз не съм чувал за преграда, през която може да се гледа.

Крюгер се опита да предложи стъклото или кварца, но не знаеше техните наименования. А преди да съчини описателно изречение, гласът продължи:

— Промяната на условията е пълна, но най-важният фактор е температурата. Става много по-топло (тук Крюгер подсвирна тихо) и въздухът се променя.

— Вие какво дишате: вода, въздух или и двете? — попита момчето. — Градът ви е слязъл под океана.

— Само засега. Докато живеем ние, океаните изчезват почти напълно. Предполагам, че те стигат като изпарения до онази част на Абиормен, където не грее нито едно от слънцата и там преминават в твърдо или в течно състояние. По очевидни причини ние не можем да отидем по тези места, но познаваме условията на Ледените укрепления, а те подкрепят нашата теория.

— Но слънцето Арин огрява Укрепленията през повечето време.

— Сега, да. Районът, за който споменах, се намира на разстояние около една четвърт от обиколката на планетата, считано от мястото, където стоиш сега.

— Почвам да разбирам — отговори Крюгер. — Аз вече се досещах, че Абиормен се движи по доста ексцентрична орбита около Тиър и ако онова, което вие казвате, е точно, тогава Тиър прави почти същото около Арин.

— И ние смятаме, че е така, макар и да не знаем със сигурност големината и формата на техните пътища. Липсват ни измерителни прибори, за да проучим необходимите стойности. Но сме напълно сигурни, че и двете слънца са много по-големи от Абиормен и обикалят твърде далече от тук, следователно е уместно да се предположи, че обикаля планетата, а не слънцата.

— Вече мисля, че разбирам какво става тук, и ми се струва, че последният ми въпрос бе напразен, защото ако температурата се променя така, както вие казахте, това се отразява върху целия живот на планетата. Учудвах се защо повечето дървета и животните от даден вид са почти еднакви на ръст, а сега всичко ми е ясно. Повечето от тях са започнали да растат по едно и също време.

— Доколкото разбирам, твоят свят е по-различен от нашия.

В тези думи се долавяше въпрос. Крюгер трябваше да обясни сезонните промени на Земята и начина, по който различните форми на живот се приспособяват към тях.

— Следователно — каза Учителят в отговор на получените сведения, — по-голямата част от вашите живи същества не прекратяват почти неизменната си активност през цялата година, а останалите спят през неподходящия сезон. В този свят поне за нас първото е невъзможно, а почти не мога да си представя същество, което би могло да понесе крайностите на климатичните изменения на Абиормен. Колкото до второто, то ми се струва изключително голямо разточителство: след като един вид не понася условията през дадена част от годината, защо да не отстъпи през същото време мястото си на друг вид?

— Звучи смислено — съгласи се Крюгер.

— Тогава защо възразяваш, че моята раса трябва да споделя Абиормен с хората на Дар Ланг Ан?

— Не е точно така. Смущава ме начинът, по който се отнасяте с тях, като ми забранявате да им обясня някои неща от науките, с чиято помощ те могат да се освободят от вашия контрол. Сигурен съм, че вие нямате нищо против да научите от мен всичко, което мога да ви кажа.

— Лично аз, не. Но за моя народ бих имал същите възражения, каквито имам спрямо хората на Дар Ланг Ан.

— Искате да кажете, че не желаете хората от собствения ви народ да построят космически кораб, след като аз мога да им обясня как да го направят, така ли?

— Точно така.

— Но това е безсмислица. Защо не сте съгласни да дадете възможност на онези ваши хора, които искат, да напуснат и да оставят сами съплеменниците на Дар?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века
Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза