Огнена

Файър изчака да преглътне благодарността — не помогна, разбира се, защото се чувстваше самотна. Реши да смени темата.

— Сън ли не те лови?

Той извърна лице и се засмя кратко.

— Понякога нощем мислите ми кръжат ли, кръжат.

— Сънища?

— Не стигам до там. Тревоги.

Кансръл я приспиваше понякога в безсънните нощи. Ако Бриган й позволеше, би съумяла да смълчи тревогите му, да му помогне да заспи. Щеше да използва силата си благородно, ползотворно. Разбираше обаче, че не бива да му го предлага.

— А ти? — попита я той. — Май и ти скиташ нощем.

— Сънувам кошмари.

— Неправдоподобни страхотии или истински?

— Истински… винаги. Винаги сънувам ужасни неща, които са се случвали.

Той замълча. Потърка се по тила.

— Трудно е да се събудиш от кошмар, когато кошмарът е истински — отбеляза той; продължаваше да не я допуска в мислите и в чувствата си, ала в гласа и думите му долови нещо, напомнящо съчувствие.

— Лека нощ, милейди — додаде той след малко, обърна се и заслиза към лагера.

Стражите й отново я обкръжиха. Тя вдигна лице към звездите и затвори очи.

След около седмица езда с Първи полк Файър свикна с ежедневието — ако е възможно да се свикне с нижещи се една след друга тревожни преживелици.

Внимавайте, предупреди мислено стражите си една сутрин на закуска, докато поваляха на земята войник, спуснал се с изваден меч към нея. Идва още един със същото намерение. Леле! Усещам и глутница чудовищни вълци на запад от нас.

— Осведомете капитаните на ловните отряди, милейди — помоли я задъхана Муса, затисна краката на пленника и изкрещя на четирима от подопечните си да халосат новия нападател по носа.

На Файър й тежеше, че никога не я оставят сама. Дори нощем, когато сънят я оборваше, тя продължаваше да се разхожда, сподиряна от стражите си, защото единствено тогава се наслаждаваше на известно усамотение. Почти всяка нощ срещаше командира, с когото си разменяха по няколко тихи думи. Оказа се, че с него се разговаря учудващо лесно.

— Нарочно сваляш пред някои хора умствената си защита, нали, милейди? — попита я веднъж Бриган.

— Случва се да ме изненадат — отговори тя, облегната на една скала, с очи вперени в небето.

— Да, ясно — кимна той. — Но когато някой войник обикаля лагера, стиснал дръжката на ножа си и разтворил широко съзнанието си, ти го усещаш, че приближава, и от теб зависи да промениш намеренията му и да го накараш да се върне. Ако този мъж те нападне, значи си му позволила.

Скалата, върху която се бе опряла, пасваше съвършено на извивките на тялото й; би могла да заспи тук. Тя затвори очи и размисли как да признае, че е прав.

— Отпращам много мъже, както казваш, а понякога и жени. Стражите ми дори не разбират. Но тези хора просто искат да ме погледат, да ме докоснат или да ми кажат нещо. Въобразяват си, че са влюбени в мен и чувствата им са нежни. — Поколеба се. — А които ме мразят и наистина искат да ме наранят… Да, прав си. Понякога оставям най-злите да ме нападнат. Нападнат ли мен, ще отидат в затвора, а затворът е единственото място, с изключение на смъртта, откъдето вече няма да ме застрашават. Армията ти е прекалено голяма, принце. Прекалено много хора, с които да се справям. Налага се да се защитавам с всякакви средства.

Бриган изсумтя.

— Не възразявам. Тактиката ти е добра. Стига да преглъщаш риска.

— Редно е, предполагам, досега да съм свикнала с опасността. Понякога обаче се страхувам.

— Чух, че си се срещнала с Майдог и Мургда през пролетта, когато си отпътувала от замъка на Роен. Опасни ли ти се сториха?

Файър си спомни неприятния двоен оглед.

— Смътно. Не бих могла да го опиша точно, но, да, сториха ми се опасни.

— Ще има война — отрони той след кратко мълчание. — Не знам кой ще стане крал, когато тя свърши. Майдог е студен, алчен и деспотичен. Джентиан е по-лош от деспот, защото е и глупак. Наш безспорно е най-добрият от тримата. Понякога е лекомислен, импулсивен. Но е справедлив и не се води от егоистични подбуди. Застъпник е на мира и от време на време има проблясъци на мъдрост… — Замълча и когато проговори отново, в гласа му прозвуча безнадеждност: — Ще има война, милейди, и хиляди ще изгубят напусто живота си…

Файър не продума. Не очакваше разговорът им да вземе толкова сериозна насока, но не се изненада. В кралството им сериозните мисли не бяха чужди никому, още по-малко на този мъж.

На това момче, поправи се тя, когато Бриган се прозя и прокара пръсти през косата си.

— Трябва да се опитаме да поспим. Утре се надявам да стигнем до Сивото езеро.

— Добре — кимна Файър, — защото се нуждая от баня.

Бриган отметна глава и се усмихна на небето.

— Хубаво звучи, милейди. Светът рухва, но ние поне ще се изкъпем.

* * *