Огнена

Къпането в студеното езеро включваше непредвидени предизвикателства — дребни рибки — чудовища например се събраха около нея, щом потопи косите си; чудовищни буболечки се опитаха да я изядат жива, а и се нуждаеше от специална охрана от стрелци, в случай че й налетят хищници. Въпреки затрудненията усещането за чистота бе приятно, Файър уви с кърпи мократа си коса и седна възможно най-близо до огъня. Извика Мила и превърза наново плитката рана върху лакътя й — от мъж, когото Мила усмири преди три дни, мъж, който боравеше много умело с кама.

Файър вече бе опознала стражите си и разбираше по-добре отпреди жените, избрали да яздят с тази армия. Мила произхождаше от Южните планини, където всяко дете се учеше да се бие — и момичетата, и момчетата — и всяко момиче имаше безброй възможности да упражнява наученото. Едва на петнайсет, Мила бе смела и пъргава. Имаше по-голяма сестра с две бебета и без съпруг и надницата й осигуряваше прехраната им. Кралската армия плащаше щедро.

Първи полк продължи на югоизток към Кралския град. След почти две седмици езда стигнаха Средната крепост — грубо каменно здание, издигнато над скалите, с високи стени и прозорци без стъкла, но с железни решетки — дом на петстотин войници. Зловещо, голо място, ала всички, включително Файър, се зарадваха да го видят. Една нощ и тя, и стражите и щяха да спят в легла и под каменен покрив.

На другия ден пейзажът се промени. Внезапно земята се покри със заоблени, а не с остри скали — гладки скали почти като хълмове, понякога яркозелени от мъх и дори от истински туфи трева. Веднъж минаха през морава с висока трева, която галеше краката им. Файър никога не бе виждала толкова зеленина и я сметна за най-красивата, най-удивителната гледка на света. Тревата й заприлича на ярка коса, сякаш самият Делс се е преобразил в чудовище. Глупава мисъл, разбира се, но когато кралството се обагреше, тя ненадейно усещаше, че му принадлежи.

Не сподели тази мисъл с Бриган, естествено, но изрази смайването си от неочакваната зеленина. Той се усмихна мълчаливо — реакция, която започваше да свързва с него.

— Тревата ще става по-зелена и по-мека, колкото по-близо сме до Кралския град. Ще видиш, че кралството неслучайно се нарича Делс.

— Веднъж питах татко… — подхвана тя и тутакси си прехапа езика, ужасена, че говори мило за Кансръл.

След малко той наруши мълчанието с мек глас:

— Познавах майка ти, милейди.

Файър знаеше, че Джеса е била бавачка в двореца. Предположи, че сигурно се е грижила за Бриган, когато е бил малък.

— Нямах представа, принце.

— Отивах при Джеса винаги, когато направех някоя пакост — обясни той и добави сухо: — След като си получех заслуженото от мама, разбира се.

Файър се усмихна неволно.

— Често ли правеше пакости?

— Поне веднъж дневно, милейди, доколкото си спомням.

Усмивката й стана по-широка. Погледна го как наблюдава звездите.

— Не си бил послушен?

— По-зле. Поставях клопки на Наш.

— Клопки!

— Беше пет години по-голям от мен — съвършеното предизвикателство. С коварство и заблуди компенсирах недостига на физическа сила. Разпъвах мрежи, та да се улови в тях. Затварях го в долапите. — Бриган се разкикоти. — Той беше добродушен брат. Но научеше ли, мама се ядосваше и след като ме скастреше, отивах при Джеса. Понасях нейния гняв по-леко от гнева на Роен.

— Как така? — попита Файър, усети капка дъжд и си пожела пороят да почака.

Той се позамисли.

— Казваше ми, че е ядосана, но не ми приличаше на яд. Никога не крещеше. Седеше, шиеше и обсъждахме простъпките ми. Накрая винаги заспивах в стола. Събуждах се твърде късно за вечеря и тя ме хранеше — истински празник за момче, длъжно да се облича официално за вечеря, да се държи сериозно и да мълчи в компанията на отегчителни хора.

— Палаво момче, доколкото разбирам.

По лицето му пробяга усмивка. На челото му падна капка.

— Когато бях на шест, Наш се спъна на трикрако столче и си счупи ръката. Баща ми разбра. Това сложи край на лудориите ми за известно време.

— Толкова лесно ли се отказа?

Той не се усмихна, Файър го погледна изпитателно — смръщил вежди със сериозно лице, обърнато към небето, и внезапно се уплаши за какво говорят, защото явно пак бяха стигнали до Кансръл.

— Сега разбирам защо Роен избухваше така, когато вършех бели — каза той. — Страхуваше се, че Накс ще научи и ще реши да ме накаже. Той не беше… разумен човек по онова време. Наказанията му не бяха разумни.

Ето че все пак заговориха за Кансръл и Файър се засрами. Седеше, свела глава, и се питаше какво е направил Накс, как го е посъветвал Кансръл да накаже шестгодишното момче, което дори тогава е било достатъчно умно да прозре същността му.

Капки дъжд падаха върху шала и раменете й.

— Майка ти имаше червена коса — отбеляза ведро Бриган, сякаш и той, и тя не чувстваха присъствието на двама мъртви мъже сред тези скали. — Не като твоята, разбира се. И беше музикална като теб. Помня кога се роди. Помня и как плака тя, когато те отведоха.

— Плака ли?

— Нищо ли не ти е разказвала мама за Джеса?

Файър преглътна буцата, заседнала в гърлото й.