Огнена

След едноседмична отпуска в Кралския град войниците от Първи полк щяха да поемат отново на път под ръководството на назначен от Бриган капитан. Когато излезе от банята, Файър разбра, че командирът й е предоставил целия отряд, начело с Муса, със същите правила — шестима стражи да я придружават винаги и две жени да спят в спалнята при нея. Дожаля й за войниците, обречени да изпълняват толкова отегчителна задача, и за нея самата при мисълта как ще я сподирят по петите. Липсата на усамотение й се стори по-лоша от превръзка, задушаваща рана.

Надвечер се престори, че я боли главата, за да избегне необходимостта да се появи прекадено скоро пред Наш и придворните му. Наш изпрати в стаята й прислужници с колички, отрупани с пиршество, което би нахранило цялото й домакинство плюс всички обитатели на Арчъровото имение. Представи си Арчър, но отпъди бързо мислите за него. Просълзяваха я.

След вечерята Уелкли влезе с четири цигулки — по две във всяка ръка. Удивителни, красиви цигулки. Миришеха прекрасно на полирано дърво и сияеха в кафеникави, оранжеви и червени оттенъци. Икономът й обясни, че за толкова кратко време не успял да намери по-добри. Трябвало да избере една — подарък от кралското семейство.

Файър се досети кой член на кралското семейство е отделил минута сред десетките си задължения, за да й поръча колекция от най-добрите цигулки в града, и неловки сълзи отново напираха в очите й. Взе цигулките една по една — всяка по-прелестна от предишната. Уелкли я изчака търпеливо да посвири на всяка, да ги пробва как прилепват под брадичката и, колко изопнати са струните им, колко дълбок е звукът им. Току посягаше към една — лакирана в медночервено и с глас, чист като връх на звезда, точен и самотен, напомнящ й някак за дома. „Тази“, помисли си. „Тази ще избера.“ Единственият й недостатък, обясни на Уелкли, е, че е прекалено добра за уменията й.

През нощта спомените, болките и тревогите я държаха будна. Притеснена от многолюдния дворец, разбунен дори посред нощ, и понеже не знаеше къде да намери тихо кътче с изглед към небето, тя отиде с шестима стражи до конюшните. Облегна се на преградата пред заспалия си, килнат настрани кон.

Защо дойдох тук, запита се. В какво се забърках? Мястото ми не е в този дворец. О, Смол. Защо съм тук?

От топлотата на привързаността си към Смол тя съши крехко и нестабилно чувство, почти напомнящо смелост. Надяваше се да й стигне.

Четиринайсета глава

Шпионинът, заловен в кралския дворец, не се оказа мъжът, когото Файър бе усетила в стаите на краля в замъка на Роен, но съзнанието му излъчваше подобни чувства.

— Какво означава това? — попита нетърпеливо Наш. — Същият човек ли го е изпратил?

— Не непременно, кралю.

— Да не би да са роднини? Братя?

— Не непременно, кралю. Членовете на едно семейство често имат различни съзнания, както и наемниците на един и същи човек. Засега мога да определя само, че поведението и намеренията им са сходни.

— И какво ни помага това? Не те доведохме толкова отдалеч, за да ни кажеш, че той притежава често срещани наклонности и интелект, милейди.

В кабинета на крал Наш с великолепната му гледка към града, с високите от пода до сводестия таван полици с книги, със зеления килим и златните лампи и най-вече с красивия и напрегнат като изопната струна монарх Файър се затрудняваше да се съсредоточи върху затворника и интелекта му. Кралят бе находчив, вятърничав, могъщ и лекомислен. Това именно стъписваше Файър — как този смугъл красавец е всичко наведнъж, отворен като небето и отчаяно неподатлив за усмиряване.

Когато мина през вратата на кабинета му с шестимата си стражи, кралят я поздрави глухо:

— Влезе в ума ми, преди да пристъпиш в стаята, милейди.

— Да, кралю — призна тя, стъписана от принудителното откровение пред него и хората му.

— Радвам се и ти позволявам — каза Наш. — Край теб не успявам да се владея.

Той седна зад писалището, втренчен в смарагдовия си пръстен. Докато чакаха да доведат затворника, стаята се превърна в мислено бойно поле. Наш усещаше остро физическото й присъствие; бореше се да не я поглежда. Също толкова остро усещаше присъствието й в съзнанието си и точно в това се състоеше проблемът — той се вкопчваше перверзно в нея, за да й се наслади. Положението беше безизходно. Нямаше как едновременно да я пренебрегва и да й се наслаждава.

Кралят бе прекалено слаб и прекалено силен по най-неподходящия начин. Колкото по-силно завладяваше съзнанието му тя, толкова по-силно я теглеше той да продължава и властта й се превръщаше някак в негов контрол и негова воля. Тя пробва да отблъсне пипалата на съзнанието му, но пак удари на камък. Освобождавайки го, оставяше тялото му на ненаситния му ум.

Не намираше правилния начин да го усмирява. Усещаше го как й се изплъзва. Възбудата му нарастваше и накрая очите му се плъзнаха към лицето й. Той стана и закрачи напред-назад. После пристигна затворникът и отговорите й само задълбочиха треската на Наш.