Огнена

— Второто е молба, милейди, да премислиш въпроса със затворника. Времената са отчаяни. Сигурно имаш ниско мнение за способността ми да разсъждавам разумно, но се кълна в трона, милейди, че когато не си в мислите ми, различавам ясно правилното от погрешното. Моментът е повратен — кралството или ще оцелее, или ще рухне. Твоите сили могат да ни помогнат много, не само за затворника.

Файър се облегна на вратата и се свлече на пода. Зарови пръсти в косата си.

— Не съм такова чудовище — отрони жално тя.

— Помисли, милейди. Ще договорим правила, ограничения. Имам разумни съветници. Няма да поискат твърде много от теб.

— Остави ме да размисля.

— Наистина ли? Наистина ли ще размислиш?

— Остави ме! — настоя тя.

Усети как вниманието му се насочва от държавните дела отново към чувствата. Настана дълго мълчание.

— Не искам да си тръгвам.

Файър се пребори с надигналото се в гърдите й отчаяние.

— Върви си!

— Омъжи се за мен, милейди — прошепна той. — Умолявам те.

Предлагаше й със собственото си съзнание и разбираше колко е глупав. Тя долови ясно, че кралят просто не може да се овладее.

Престори се на непоклатима, макар да не се чувстваше така. Върви, преди да нарушиш примирието помежду ни.

Той си тръгна и Файър остана седнала на пода, закрила лице с длани, копнеейки за усамотение. След време Муса й донесе питие, а Мила свенливо й предложи горещ компрес за гърба. Благодари им, отпи от чашата и понеже нямаше избор, се примири с мълчаливата им компания.

Петнайсета глава

Способността на Файър да направлява баща си зависеше от доверието му.

През зимата след инцидента с него Файър реши да експериментира и го накара да си пъхне ръката в огъня в спалнята. Накара го да мисли, че в камината има цветя, а не пламъци. Той посегна да ги вземе и отдръпна рязко длан; Файър сграбчи по-силно съзнанието му и му вдъхна решимост. Той се пресегна отново към цветята, този път упорито повярвал, че събира букет, докато болката не го върна в реалността. Той изпищя и се втурна към прозореца, отвори го и пъхна ръка в снега, натрупан по перваза. Обърна се към нея, ругаейки, просълзен, и я попита какво си въобразява, че прави.

Не беше лесно да обясни и тя се разплака съвсем искрено от объркване и от вихрушката противоречиви чувства — уплаха при вида на обгорялата му длан с почернели, разкървавени пръсти, и от противната, неочаквана миризма; ужас да не изгуби доверието му и силата да му въздейства. Хвърли се, хлипайки, върху леглото му и зарови лице във възглавниците.

— Исках да видя какво е да нараниш някого, както винаги си ме насърчавал — проплака тя. — Сега разбрах и съм ужасена и от двама ни. Никога повече няма да го причиня на никого!

Той приближи до нея. Гневът бе изчезнал от лицето му. Сълзите й явно го натъжаваха, затова тя им позволи да се леят. Той седна до нея, отпуснал изгорената си ръка до хълбока, но очевидно обсебен от скръбта й. Погали я утешително по косата с невредимата си ръка. Тя улови дланта му, притисна я към мокрото си лице и я целуна.

След миг той се отдръпна от нея.

— Твърде голяма си за това — укори я.

Не го разбра. Той прочисти гърло. Гласът му бе одрезгавял от болката.

— Не забравяй, че вече си жена, Файър. Необичайно красива жена. Неустоима за мъжете. Дори за собствения си баща.

Тя усети, че говори искрено, не я заплашва, не й намеква нищо. Просто й обясняваше откровено както винаги, когато ставаше дума за чудовищната й сила, и й даваше важен урок, за да я предпази. Интуицията й обаче съзря възможност. За да си осигури доверието му, трябваше да обърне всичко наопаки — да накара Кансръл да докаже, че може да му вярва.

Отскубна се от него с престорен ужас. Избяга от стаята.

Същата вечер Кансръл застана пред затворената й врата, молейки я за разбиране.

— Скъпо дете, не се страхувай от мен. Знаеш, че никога няма да те нараня, воден от низки инстинкти. Притесняват ме другите мъже. Длъжна си да проумееш опасностите, пред които те изправя силата ти. Ако имах син, нямаше да се тревожа толкова.

Остави го да говори, вцепенена от лекотата, с която го манипулира — него, майстора на машинациите. Беше слисана и зашеметена. Осъзна, че на това я е научил той.

Най-сетне излезе и му каза:

— Разбрах. Съжалявам, татко.

По лицето й се стичаха сълзи. Преструваше се, че причината е наранената му ръка — и отчасти беше така.

— Бих искал да прилагаш по-жестоко силата си — докосна я той по косата и я целуна. — Жестокостта е силна самозащита.

И така, след експеримента Кансръл продължи да й се доверява. Основателно, естествено, защото Файър не смяташе, че ще дръзне да го повтори.

После, през пролетта, Кансръл сподели с нея, че трябва да измисли нов план, този път безпогрешен, да убие Бриган.