Огнена

— Съжалявам, ако не ви помагам, кралю — отрони тя. — Възприятията ми са ограничени, особено с непознати.

— Знаем, че сте залавяли бракониери в имението ви, милейди, чиито съзнания са имали особено излъчване — обади се един от хората на краля. — Като тях ли е този мъж?

— Не, не е. Онези мъже бяха със замъглени съзнания. Този тук мисли самостоятелно.

Наш застана пред нея и се намръщи.

— Влез в съзнанието му. Принуди го да ни каже името на господаря си.

Затворникът бе изтощен, с ранена ръка, уплашен от дамата — чудовище. Файър знаеше, че лесно ще изпълни заповедта на краля. Улови ума на Наш възможно най-силно.

— Съжалявам, кралю. Контролирам мислите на хората единствено за самозащита.

Наш я зашлеви по лицето. Яростно. Ударът я захвърли по гръб. Тя се изправи на крака буквално секунда след като падна върху килима, готова да побегне, да направи всичко, за да се защити от него, независимо кой е той. Шестимата й стражи обаче я заобиколиха и тя остана извън обсега на краля. С ъгълчето на окото си зърна кръв да се стича по скулата й. Една сълза се смеси с кръвта. Щипеше ужасно. Беше я порязал с големия квадратен смарагд на пръстена си.

Мразя насилниците, разяри се тя и му изпрати гневната си мисъл.

Кралят се бе превил на пода, стиснал глава с длани, а хората му, наклякали до него, си шепнеха объркано. Той вдигна очи към Файър. Тя усети съзнанието му — вече прояснено, проумяло какво е направил. Лицето му бе сгърчено от срам.

Гневът й се стопи бързо, както се и надигна. Съжали го.

Изпрати му категорично послание. Повече няма да се явявам пред теб, докато не се научиш как да се пазиш от мен.

Обърна се към вратата и излезе, без да дочака разрешение.

Файър се питаше дали синината и квадратната рана върху скулата й я загрозяват. В банята, обзета от неудържимо любопитство, тя вдигна огледало пред лицето си.

След бегъл поглед пъхна огледалото под купчина хавлии. Бе получила отговор на въпроса си. Огледалата бяха непотребни, изнервящи джунджурии. Не биваше да го забравя.

Муса седеше на ръба на ваната и се мръщеше. Мръщеше се откакто стражите се бяха върнали с окървавената Файър. Тя разбираше, че Муса се разкъсва между заповедите на Бриган и авторитета на краля.

— Не казвай на командира — помоли я Файър.

Муса се намръщи още по-сурово.

— Съжалявам, милейди, но той нареди да го уведомим, ако кралят се опита да ви нарани.

Принцеса Клара почука на вратата.

— Брат ми призна, че е направил нещо непростимо… Гръм и мълнии! — възкликна, забелязала лицето на Файър. — Пръстенът на проклетника се вижда ясно като бял ден. Идва ли лечителката?

— Току-що си тръгна, принцесо.

— Как искаш да прекараш първия си ден в двореца, милейди? Няма да се скриеш заради белега, нали?

Файър осъзна, че е възнамерявала именно да се скрие, а синината и раната бяха само част от причините. Изпитваше облекчение при мисълта да остане в тези стаи с болките и безпокойствата си, докато Бриган се върне и я отведе у дома.

— Предлагам да те разведа из двореца — продължи Клара. — А и брат ми Гаран иска да се запознае с теб. Той прилича повече на Бриган, отколкото на Наш. Умее да се владее.

Дворецът на краля и брат като Бриган. Любопитството надделя над мрачните предчувствия на Файър.

* * *

Където и да отидеше, Файър, естествено, привличаше втрещени погледи.

Дворецът бе обширен като затворен град с обширни гледки — водопадите, пристанището, корабите с бели платна в морето, дългите дъги на мостовете, самият град с разкоша и бедността му, заобиколен от златни поля и скалисти възвишения, осеяни с цветя. И, разбира се, небето — от всичките седем площада и от всички коридори със стъклени покриви се виждаше синевата.

— Не те забелязват — обясни Клара на Файър, когато подскочи при вида на двойка чудовищни птици, кацнали върху прозрачния таван на коридора. — Отвън стъклото е огледално. Виждат само отраженията си. А и всеки прозорец в двореца е замрежен. По нареждане на Кансръл.

Не за пръв път Клара споменаваше Кансръл. Произнесеше ли името му, Файър потръпваше, свикнала хората да отбягват думата.

— И по-добре — продължи Клара. — Дворецът е пълен с килими и накити, изработени от чудовища, с пера и с колекции от насекоми. Жените носят кожи от чудовища. Ти винаги ли покриваш косата си?

— Обикновено — кимна Файър, — когато съм сред непознати.

— Интересно… Кансръл не си криеше косата.

Е, Кансръл обичаше вниманието, помисли си сухо Файър. А и беше мъж. Проблемите й му бяха спестени.

Принц Гаран изглеждаше твърде кльощав и не притежаваше жизнеността на сестра си. Въпреки това бе привлекателен — с тъмни искрящи очи под гъста черна коса. В поведението му имаше нещо яростно и изтънчено, което приковаваше погледа. Гаран бе обаятелен като брат си — краля.