Огнена

Файър знаеше, че е болен — като дете се заразил от треската, отнесла майка й в гроба. Той оживял, но с разклатено здраве. Знаеше — от подозренията на Кансръл, потвърдени от Брокър — че Гаран и сестра му Клара са сърцето на кралската шпионска мрежа. Следвайки Клара из двореца, й беше трудно да повярва, че жена, прехласваща се по сатенени чадъри и бъбреща за любовните си авантюри, е способна да пази тайна. В присъствието на Гаран обаче Клара показа другото си лице — проницателно и сериозно.

Гаран седеше зад дълга маса, отрупана с документи. Стаята гъмжеше от стражи и секретари с изтерзани изражения. Единственият звук, ако не броим шумоленето на хартия, долиташе най-изненадващо от дете, което си играеше на „дръпни обувка“ с кученце. Детето погледна мимоходом Файър при влизането й в стаята, но сведе учтиво очи и не ги вдигна повече.

Файър усети колко ревниво Гаран пази мислите си от нея. Осъзна внезапно, удивено, че същото важи за Клара — от самото начало. Принцесата бе толкова открита, че Файър не бе оценила до каква степен е затворено съзнанието й. Детето също защитаваше старателно ума си.

Освен крайно предпазлив, Гаран изглеждаше и недружелюбен. Нарочно не зададе на Файър обичайните учтиви въпроси — как е пътувала, дали харесва стаите си, дали лицето я боли от удара, нанесен й от брат му. Огледа равнодушно раната на бузата й.

— Бриган не бива да разбира за това, докато не изпълни задачата си — изрече тихо, за да не го чуят стражите на Файър, застанали на няколко крачки зад нея.

— Съгласна съм — кимна Клара. — Иначе ще се върне да вразумява краля.

— Муса ще му докладва — обади се Файър.

— Докладите й минават през мен — обясни Клара. — Ще се погрижа.

Омацаните с мастило пръсти на Гаран прелистиха някакви документи и плъзнаха един лист по масата към Клара. Докато Клара четеше, той бръкна в джоба си, извади часовник и го погледна. Обърна се през рамо към детето:

— Скъпа, не се преструвай, че не знаеш колко е часът.

Детето въздъхна шумно и мрачно. Каза нещо и шареното кученце пусна обувката. Момиченцето я обу и излезе от стаята, влачейки крака. Кученцето се поколеба за миг и изприпка след господарката си. Младата лейди? Файър реши, че в двореца дългата тъмна коса вероятно надделява над момчешките дрехи и свидетелства за благороден произход. Пет-шестгодишна и вероятно дете на Гаран. Гаран нямаше съпруга, но това не означаваше, че няма и деца. Файър се опита да преглътне внезапното си раздразнение от мнозината, станали случайно родители.

— Ммм… — проточи Клара, взирайки се намръщено в документа. — Не знам как да го тълкувам…

— По-късно ще го обсъдим. — Очите на Гаран се плъзнаха към Файър и тя среща любопитно погледа му. Веждите му се смръщиха гневно и той неочаквано заприлича на Бриган. — Е, милейди Файър — обърна се директно към нея за пръв път, — ще изпълните ли молбата на краля. Ще използвате ли силата на ума си, за да разпитате затворника?

— Не, принце. Използвам силите си единствено за самозащита.

— Колко благородно! — възкликна Гаран с тон, подсказващ, че мисли точно обратното.

Раздвоена, Файър го погледна спокойно и не продума.

— Това е самозащита — вметна разсеяно Клара, продължавайки да се мръщи на листа в ръката й. — Самозащита на кралството. Не че не разбирам отказа ти да съдействаш на Наш след грубиянската му проява, но ние се нуждаем от теб, милейди.

— Нима? Аз не съм сигурен — намеси се Гаран.

Потопи перото си в мастилницата, попи го старателно и написа няколко изречения върху листа пред него. Без да поглежда към Файър, й разкри какво чувства — хладнокръвно и съвършено овладяно. Тя го усети остро. Подозрение. Гаран не й вярваше и искаше да й го покаже.

Същата вечер Файър усети кралят да приближава към нея и заключи входа към стаите си. Той не възрази, явно примирен, че ще разговарят през дъбовата врата на дневната й. Разговорът не беше поверителен, поне от нейната страна, защото стражите й не се отделяха от нея. Преди кралят да проговори, тя го предупреди, че го чуват.

Съзнанието му бе открито и тревожно, но ясно.

— Искам да кажа само две неща, милейди.

— Слушам те, кралю — отвърна тихо Файър, опряла чело о вратата.

— Първото е извинение за всичко, което представлявам.

Файър затвори очи.

— Не е необходимо да се извиняваш за всичко. Само за онази част, която иска да се остави в ръцете ми.

— Не съм в състояние да я променя, милейди.

— Напротив. Щом силата ти не ми позволява да те контролирам, значи имаш сили да се владееш.

— Не мога, милейди, кълна се.

Не искаш, поправи го тя мълчаливо. Не искаш да се откажеш от мен и това ти пречи.

— Ти си много странно чудовище — прошепна той. — Чудовищата обикновено се стремят да завладяват хората.

Как да му отговори? Че не е нито чудовище като чудовище, а още по-малко — човек като човек?

— Спомена, че ще ми кажеш две неща, кралю.

Той си пое дъх, сякаш да си проясни ума, и заговори по-спокойно: