Огнена

— Не, докато не решиш да ни помогнеш.

Да им помогне… да помогне на това странно кралско семейство. Неволно й се прииска да не е толкова невъзможно.

— Каза, че не искаш помощта ми.

— Не, милейди, казах, че се колебая. И продължавам да се колебая.

Вратата на зелената къща се отвори и дамата с кестенявата коса тръгна по алеята към тях. Внезапно съзнанието на Гаран се разведри. Той скочи, пресрещна жената и я улови за ръката. Представи я на Файър с грейнало лице и тя разбра, че нарочно я е довел тук. Не бе забелязала, вглъбена в разговора.

— Лейди Файър — каза Гаран, — това е Сайри. Натоварена е с тежката задача да преподава история на Хана.

Сайри се усмихна на Гаран — усмивка, предназначена само и единствено за него, и Файър веднага проумя какво вижда.

— Не е толкова зле — уточни Сайри. — Тя е изключително способна ученичка. Просто не я свърта на едно място.

Файър й протегна ръка. Сайри я поздрави прекалено любезно и с едва доловима ревност. Разбираемо, Файър си отбеляза наум да предупреди Гаран да не води женски чудовища при възлюбените си. Дори най-умните мъже понякога пропускат очевидното.

Когато Сайри се сбогува с тях, Гаран я изпрати с поглед, като потриваше разсеяно челото си и тананикаше тихо.

Син на крал и жена, която е дворцов учител, подкачи го мислено Файър, подтикната от необяснима радост да се пошегува. Стъписващо!

Гаран смръщи вежди и се опита да си придаде строг вид.

— Ако ти е доскучало тук, милейди, отиди в забавачката и научи децата как да се пазят от чудовища. Сприятели се с тях, та на дъщерята на Бриган да й остане някой зъб в устата, докато баща й си дойде.

Файър понечи да си тръгне. По устните й продължаваше да трепти усмивка.

— Благодаря за разходката, принце. Знай, че е трудно да ме заблудиш. Дори да не ми се доверяваш, усещам, че ме харесваш.

Каза си, че уважението, което Гаран й засвидетелства, е приповдигнало духа й, а не жената, чиято тайна бе разкрила.

Шестнайсета глава

Всъщност Файър наистина се нуждаеше от занимание. Иначе не й оставаше друго, освен да размишлява. А размислите я връщаха назад, отново и отново, към липсата на занимания и към въпроса доколко всъщност би съумяла да помогне на кралството, ако сърцето й разумът й не го забраняваха категорично. Измъчваше се през безсънните нощи. Сънуваше кошмари как заблуждава и наранява хората, кошмари как Кансръл кара Кътър да се гърчи от въображаема болка.

Клара заведе Файър на обиколка из града. Жителите му се кичеха с още повече дрънкулки от чудовища от придворните и с още по-малко вкус. От илиците на минувачите стърчаха пера, набрашнени пекарки, надвесени над нощвите, носеха прелестни накити — огърлици и обеци, изработени от чудовищни раковини. Жена бе надянала синьо-виолетова перука от копринената козина на някакво чудовище — куче или заек — но късата й коса стърчеше на кичури около грозноватото й лице, все едно е карикатура на самата Файър. Е, нали върху главата й се мъдреше нещо красиво.

— Всеки мечтае за нещо хубаво — поклати глава Клара. — Богатите купуват редки кожи от черния пазар. Другите се задоволяват със захвърленото в канавките или с уловеното в капаните. Всъщност разлика няма, но богатите се чувстват по-добре, когато са платили цяло състояние.

Глупаво задоволство, разбира се. Файър си даваше сметка, че в този град съжителстват разсъдъкът и плиткоумието, немотията и разкошът. Приятно впечатление й направиха градините и старите изпочупени скулптури, фонтаните по площадите, музеите и библиотеките, яркоцветните магазини, край които се разхождаха с Клара. Харесаха й оживените павирани улици, където, заети с шумния си живот, хората понякога не забелязваха чудовището, заобиколено от стражи. Понякога. Веднъж й се наложи да успокои впряг коне, паникьосани от група деца, притичали твърде близо до тях. Докато Файър шепнеше на жребците и ги галеше по врата, улицата замря и се съживи едва когато тя и Клара свърнаха по друга пряка.

Харесаха й мостовете. С удоволствие заставаше по средата и се взираше надолу с чувството, че ще падне, но уверена, че е невъзможно. Най-отдалеченият от водопадите мост бе подвижен. Понравиха й се звънчетата, които оповестяваха кога се вдига и спуска — меко, сладкогласно, почти мелодично на фона на градския шум. Впечатления й направиха складовете и доковете по реката, акведуктите, каналите и шлеповете, които, скрибуцайки протяжно, теглеха бавно товарните кораби нагоре-надолу между реката и залива. Направо се захласна на Долното пристанище, където водопадите вдигаха пелена от морска вода и заглушаваха всички звуци и чувства.

Хареса, колебливо, дори болниците. Зачуди се в коя се е излекувал баща й, когато стрелата го бе улучила в гърба. Надяваше се хирурзите да връщат към живота и добри хора. Пред болниците винаги имаше чакащи и притеснени множества. Тя ги поглеждаше и ги докосваше с тайно благопожелание тревогите им да се увенчаят с щастлив край.

— Из целия град имаше медицински училища — обясни й Клара. — Чувала ли си за крал Арн и неговата съветничка, чудовището лейди Ела?