Огнена

Хана протегна ръка и потърка с длан острата му брадичка. Непринудената й нежност сепна Файър. Тя отклони очи и се втренчи в Блочи, осеял полата й с копринени косми.

— Колко ще останеш, татко?

— Не знам, скъпа. Скоро ще замина на север.

— И ти си ранен, татко. — Хана огледа превръзката на дясната му ръка. — Ти ли удари пръв?

Бриган се усмихна леко на Файър, но в следващия миг очите му се вледениха, а устните очертаха тънка линия. Студенината му уплаши и обиди Файър. После разумът й надделя и тя разбра какво вижда Бриган — квадратния белег от пръстена на Наш върху бузата й.

Беше преди седмици, обясни му мислено тя. От тогава се владее.

Бриган се изправи и вдигна Хана. Каза й тихо:

— Не ударих пръв. А сега трябва да поговоря с чичо ти. С крал Наш.

— Искам да дойда с теб — настоя Хана и обви ръце около врата му.

— Може да ме придружиш до преддверието, но там ще се разделим.

— Но защо? Искам да дойда!

— Разговорът е личен.

— Но…

— Чу ме, Хана — прекъсна я строго той.

Хана замълча мрачно.

— Мога да ходя сама — заяви обидено след малко.

Бриган я остави на земята. Двамата се изгледаха в настъпилата тишина — по-високият с по-спокойни очи от по-ниския.

— Ще ме поносиш ли, татко — чу се тънък гласец.

По лицето на Бриган отново пробяга усмивка.

— Разбира се. Не си чак толкова голяма.

Бриган прегърна Хана и тръгна отново към другия край на площада, Файър се вслуша в заглъхващата мелодия на Ханиния глас. Блочи седна както винаги, поразмисли и изприпка след господарката си. Осъзнала колко нередно постъпва, Файър се пресегна към съзнанието му и го убеди да остане. Не успя да се сдържи, кученцето й трябваше. Козината му беше мека.

Бриган не беше избръснат, носеше черни дрехи и кални обувки. Светлите му очи изпъкваха върху изнуреното му лице.

Бе започнала да харесва това лице.

И, естествено, разбираше защо тялото й понечва да побегне, когато той се появи. Инстинктът му не грешеше, понеже накрая го очакваше само тъга.

Прииска й се да не бе виждала колко нежно се отнася с детето си.

* * *

Файър се отличаваше със забележително умение да не мисли за нещо, ако реши. Особено ако нещото е болезнено и откровено глупаво. Тогава го изблъскваше към най-недостъпните кътчета на съзнанието си. Брат му бе влюбен в нея, а тя бе дъщеря на Кансръл!

Немислимо…

Все по-често обаче обмисляше въпроса какво е мястото й в този дворец. Щом Бриган щеше скоро да отпътува на север, несъмнено щеше да я отведе у дома. А тя не се чувстваше готова да се върне.

Бе израснала край Брокър и Кансръл и не беше наивна. Виждаше запустелите сгради в града, усещаше миризмата на мръсотия. Долавяше колко гладни хора има тук и колко — сломени от опиатите. Разбираше какво означава дори многобройните четири полка на Бриган да не са в състояние да възпрат разбойниците да съборят цял град в пропастта. А тези неща бяха дреболия, просто поддържане на реда. Задаваше се война и ако Майдог или Джентиан превземеха Кралския град и кралството с армиите си, ако един от двамата станеше крал, колко ли по-надолу в бездната щяха да пропаднат хората, стигнали вече дъното?

Файър не си представяше как ще се върне в каменната си къща, където новините пристигаха бавно и единственото разнообразие в ежедневието й бяха празноглавите бракониери с неизвестна роля, залутали се в горите й. Как да откаже да помогне, след като залогът тук бе толкова голям? Как да си тръгне?

— Прахосваш способностите си — укори я веднъж Клара. — Пилееш нещо, което ние дори не знаем какво е да имаш. Прахосничеството е престъпление.

Файър не й отговори, но проумя думите й, по-дълбоко, отколкото Клара предполагаше.

Тази нощ, докато Файър се бореше със себе си на покрива на двореца, Бриган приближи до нея и се облегна на парапета. Тя си пое дъх и се взря в блещукащите факли из града, за да не го поглежда, да не му се зарадва.

— Чувам, че си луд по конете — отбеляза ведро.

Той се усмихна.

— Утре вечер заминавам на запад по реката. Ще се върна след два дни, но Хана ми се разсърди. Изпаднах в немилост.

Файър си спомни времето, когато тя самата беше на пет.

— Сигурно й липсваш ужасно.

— Да. Никога не се задържам дълго тук. Макар да ми се иска да не е така… — въздъхна той и продължи: — Преди да замина, трябва да ти съобщя нещо, милейди. Скоро ще поема на север. Този път без армията. Пътуването ще е по-бързо, по-безопасно, ако решиш да се върнеш у дома.

Файър затвори очи.

— Би трябвало да кажа „да“, предполагам.

Той се поколеба.

— Друг ескорт ли предпочиташ?

— Не, разбира се! Просто всичките ти братя и сестри настояват да остана в двореца и със силата на съзнанието си да им помагам да шпионират. Дори принц Гаран, макар още да не е преценил дали ми вярва.

— О! — поклати глава Бриган. — Гаран не вярва на никого. Такава е природата, работата му. Създава ли ти неприятности?

— Не, държи се добре с мен. Всъщност всички са любезни с мен. Тук не ми е по-трудно отколкото другаде. Просто е различно.

Той се замисли.